Атанас Славов - Пентаграм

Попитах себе си и пръстите ми потърсиха отговор в струните. Отпуснах се на колене и видях там, където косите на Ушуар докоснаха пясъка, сребристото цвете, измислено от него. Сърцето ми избухна безшумно и аз се пръснах на хиляди ярки акорди, които се завъртяха в басовия поток на странната ми импровизирана песен…

Изчаках да угаснат последните трептения на струните, сложих вибраената на тревата и бавно, много спокойно изгубих съзнание.

Ще оставя кристалофона си тук.

Със себе си ще взема само копие от записа. Искам, когато се върна, да не бъда повече чужд, защото във всеки от тях аз видях Ушуар, но в мен те още не могат да го видят. Фиорин все повече навлиза в мен; вече знам как да се разтворя. Може би затова го напускам – искам да зная мога ли да поема вселената. Моят разбит звездолет е обрасъл с трева и лиани. Животът тук е активен.

Музика? Може би Ушуар е намерил звънящи камъни? Снощи го сънувах как танцува и разказва. Под прозореца ми растат сребристи ушуари. Изтеглям един от земята – в тичинките му трептят искрите на Ушуар. Оставям цветето и то мигновено се вкопчва с корени в почвата, сякаш никога не я е напускало.

Спасителите вече са близо – пеленгаторът ми улавя все по-силни сигнали. Дъщерята на Ушуар ме гледа с очите на баща си. Бих искал да дойде с мен; дали ще дойде? Косите ù са меки като трева, в която потъват корените на моите пръсти.

– Затвори очи – казва ми тя. – Затвори очи…

Отворих предпазливо едното око. И защо ли? Стаята почти приличаше на моята позната до втръсване кутийка, за която хазяите ми вземаха 110 лева всеки месец. Но почти. Имаше някои дребни разлики, като например цветовете. Жълтото ми фладерно бюро светлееше в нюансите на светло- и тъмносивото. Килимът на пода вместо мръсните шарки, които хората с въображение наричаха „персийски“, приличаше на някаква дифракционна решетка. По дяволите, като че ли бях попаднал в черно-бял филм.

Неизвестно защо изпитвах панически страх от дърпане на пердето на прозореца, с предчувствието, че оттам ще се разкрие съвсем не познатата гледка на моята улица, а някакъв неземен пейзаж. Само на пода нещо ярко и цветно приковаваше погледа ми. Беше гуменият кокал, който миналата седмица купих на дога си Пантелей, та да не ми глозга чехлите.

Кокалът беше убийствено ярковиолетов. Ако можех да си го позволя, щях да кажа „ултравиолетов“.

Всичко това успях да забележа, без да помръдна, но реших, че е крайно врече да подам признаци на живот, пък каквото ще да става. Бавно седнах в леглото си.

Не откъсвах поглед от ултравиолетовия кокал, с ирационалното опасение, че всеки момент може да ме ухапе.

Така си се гледахме двамата с кокала, когато вратата се отвори и влезе моят дог Пантелей.

Погледнах го като спасител.

– Панто, я ела тука и ми кажи какво става – избърборих радостно, защото не е измислена по-безопасна разредка на напрежението от това да говориш на безсловесния си домашен любимец. Винаги ще те гледа предано и, а-а да заговори…

– Ей сега идвам – отвърна Пантелей с висок и строен кучешки глас. Сякаш каза „разрешете да доложа!“.

„Ей т’ва е – сънувам! Слава богу, не прилича на кошмар“, успокоих се светкавично.