Атанас Славов - Пентаграм

Той грабна два попаднали под пръстите му камъка, удари ги и те изтръгнаха дълъг и дълбок звук. Потърка ги, за да улови тона, и засвири на хиляди инструменти своя разказ, придаде му нови измерения – продължителност, дълбочина, агресия и спокойствие, избликване, разливане, напускане и връщане. Завъртя се около мен в търсене на нови инструменти, удари с крак близкия храст и храстът закънтя като камбана, музиката на камъните я преля в чиста висока мелодия, която се вплете в брадата на Ушуар и го накара да засвири с уста… После той захвърли камъните и звънът им в тревата се превърна в точка на необикновения многомерен разказ.

– Това е повърхността – каза Ушуар. – Леките вълни върху езерото, които блестят с отразено слънце. А дълбочината е толкова сложна, че всеки пласт иска отделен разказ. Би ли изброил пластовете? Ти знаеш колко е сложен нашият Фиорин, знаеш и Земята. А колко фиорини и земи има вселената, и нима само от тях се състои? Колко пласта можеш да наброиш в трите измерения, достъпни за нас? Безкрайно, безбройно, вечно – единствените определения за вселената! Светове, измерения, продължителности и варианти – малка част от недостъпното! Но невъзможното е винаги възможно и животът не е заложил в себе си думата „недостъпно“, иначе не би бил живот, нали?

Не отговорих. Изправих се и тръгнах. Моето отражение се огъваше в блестящата трева. Слънцето ме галеше тихо, вятърът отвяваше лъчите му и не им даваше да се сгъстят в жега. След няколко минути разбрах, че вървя към разбитата си ракета, и от това ми стана неприятно. Разбрах, че подсъзнателно съм искал да избягам оттук. Старата реакция – бягай от непонятното, за да запазиш своите ценности, макар и вече обезсмислени. Твърде дълбоко навярно е заложен в мен страхът от преразглеждането на себе си. А точно себе си трябваше да преразгледам…

Обърнах се и тръгнах към езерото. Ушуар ме догони и известно време вървя мълчаливо, после попита:

– Обидих ли те?

– Не.

– Не е истина, чувствам го.

Не отговорих. Прохладата на езерото вече ми напомняше за него самото, блестящо през гъстите дървета и храсти. Листата любопитно ни проследяваха и шушукаха зад нас като добродушни бабички, заети с безобидни сплетни на припек.

– Не си ме обидил, Ушуар, чувствата ми са сложни. Ти подложи на съмнение моята система от оценки, която сега трябва да разграфявам по нови еталони. И никак не ми е леко…

Вълните на езерото вече докосваха босите ми крака. Седнах на брега, намерих плоско камъче и го хвърлих успоредно на водния блясък. „Трин… трин… трин…“ – три, шест, осем подскока, осем кръгли вълнички върху равното езеро.

– Затова нека отложим нашия разговор за утре, Ушуар. За мен светът вече е нов и още не мога да ти разкажа за своя поглед върху него…

– Жалко – каза Ушуар. – Тогава ще трябва да говориш с други. Жалко, че аз няма да знам.

Учудено го погледнах, но той скочи във водата, гмурна се и излезе на брега с яркото подводно цвете „канда“. Дъгоцветните му преливания ме хипнотизираха и аз протегнах ръка към него. Но пръстите ми трепереха, цветето се изплъзна и скочи във водата. Проследих го с поглед и забравих за думите на Ушуар.

Спомних си за тях вечерта край огъня. Ушуар не дойде и аз попитах защо не е дошъл…

Прибрах се на разсъмване. В стъпалата ми болезнено горяха изминатите километри. Въздухът мъчително проникваше в стегнатото гърло, за да освежи кръвта. И всичко се разливаше зад завесата от сълзи.

Ушуар беше буден (а и беше ли му нужен повече сънят?). Рисуваше (това ли намери да правиш, Ушуаре?) и тихичко нещо напяваше (какво друго бих могъл да очаквам от него?).

– Ушуар…

Не отговори, вероятно не ме чу, но мълчанието подчерта дълбочината, изведнъж образувала се между нас.

Бяхме по-далеч, отколкото нашите светове помежду си.

– Ушуаре… – задавих се.

– Отново не те разбирам – каза Ушуар, без да се обръща. – Аз все още съм тук и ти знаеш моето бъдеще. Защо те измъчва неизбежността?

Не отговорих. Той се обърна, погледна ме през мъгливата завеса в моите очи и стана сериозен.

– Прости ми. Може би беше жестоко за теб. Аз те разбирам, но исках да те позная още по-дълбоко. Сега те видях разтворен навън. Моите думи те разтвориха напълно. Може би ще кажеш, че това едва ли ми е нужно? Повърхността ще е права, но дълбочината ще крие истинността – нужно ми е на мен, нужно е и за теб. Погледни…

Пристъпих напред и през рамото му погледнах рисунката. За пръв път виждах такова цвете. Може би не съществуваше, но силно поисках то да съществува.