Атанас Славов - Пентаграм

Пет дни, а може би пет години, може би пет живота, аз бях друг. Движех се с красота и ловкост, спрямо които вашата красота и ловкост са като гърчовете на паралитик, който разплисква чашата вода, докато я поднесе до устата си. Външността ми беше същата – знаеш, че винаги съм минавал за красив мъж, – но всяка черта на лицето ми, пречупена през призмата на единствено възможното си съвършенство, стоеше до другите в хармония, за която няма названия. Както няма названия за сетивата, чрез които вкарвах света в себе си. Водопади от образи, в сравнение с които така нареченото зрение е като опипването на слепеца. Океан от звуци, в който обичайният слух е сетивна локвичка. Сетива, сетива, осезания и предчувствия, имащи стойност на познание…

И всичко свърши, Ваньо! Когато – според вас – се върнах към живота, светът угасна за мен. Сякаш някъде високо в небето бяха отвинтили слънцето и на негово място светна жалка електрическа крушка. Хилядите ми сетива сякаш потънаха в глухота – не можех да осъзная, че просто вече ги нямам.

Отново ги нямам!

Бях пред огледалото, Ваньо. Видях каква е външността ми.

Видях какви движения съм обречен да правя.

Почувствах как ми предстои да осезавам света, досетих се как ще оценявам хората около себе си отсега нататък.

И разбрах какво трябва да стане.

Не се сърди, Ваньо. С някаква част от здравомислието си долавям, че това е предателство спрямо теб, спрямо реалния физически свят с неговите борби, спрямо участието, което бих могъл да взема в тях. Но вече не мога да направя друго.

А сега – сбогом, всяка секунда живот ми донася болка, несравнима с физическата. Приеми моето състояние за ненормалност, живей и работи – виталертоньт трябва да се изследва докрай. Нали и животните също се нуждаят от лечение? Те не са обременени с разум и докосването до съвършенството няма да ги убие. Приеми станалото като смърт на Христов фанатик, който умира от кръстните си рани.

Умиращата ракета разора почвата, разсече тялото си в острите мечове на скалите, пропълзя няколко километра по нощната равнина и затихна. Сърцето ù няколко минути стягаше магнитните си мускули и като че ли успя да победи кръвта. Но пирова беше неговата победа; ослепителната кръв стопи изтощените стени, плисна навън и сърцето избухна с цялата плазмена ярост на ентропията. Озари равнината с последния си, вече несъзнателен факел и се примири със смъртта.

В тялото на ракетата още живееха отделни клетки, които агонизираха, изгубили връзката с разбития кристален мозък. Когато бледото слънце започна да се разгаря в небето, от разкъсаните тръби плъзнаха отровни изпарения, разляха се във въздуха и потекоха по равнината. Техният разяждащ дъх накара тревата да се стегне и да потъне в почвата. Храстите пожълтяха, свиха се на кълба и се затъркаляха по-далеч от опасното място. Последва ги стремителен жив килим от изплашени насекоми. Едно дърво изтръгна корените си и запълзя към хоризонта.

Когато разкъсаните вени изхвърлиха съдържанието си, ракетата започна да се разпада. Отслабналите напукани ребра не можеха да задържат титановата кожа, която с дрънчене се свличаше на плочи. В отворилите се рани все още нещо съскаше, пропукваше, понякога ярко пламваше електрически разряд. Почернелите кабели увисваха навън и разтопените им краища чукаха по обшивката.

В небето се появи птица с огромни криле, неподвижно раз-перени за реене в спокойния въздух. Долу ракетата бе изгорила ивица равнина. Когато птицата прелетя над нея, въздушен поток тласна крилете ù – ракетата все още излъчваше топлина. Птицата кацна на границата на черния кръг, насочи хобота си към оголените металически кости и изпусна облак синкава мъгла. Засъска, ракетата се покри със скреж, от нажежените части се вдигнаха облаци пара и угасиха излъчваната жега.

От гърба на птицата скочи човек.

Той се доближи до почти оцелялата предна част и почувства вътре живот. Докосна обшивката с дълги чувствителни пръсти, определи неговото място и постави върху метала малко животно, подобно на охлюв. Животното запълзя бързо. Набразди мястото, където металът беше най-тънък, после изтощено се сви в черупката си, изтърколи се на земята и заспа.

Човекът внимателно го изнесе в тревата извън изгорения кръг и се върна. Опря в корпуса свития си до бяло юмрук – металът омекна, разкъса се и се свлече навътре.