Атанас Славов - Пентаграм

– Ваньо – каза Асен с такъв тон, сякаш се отвращаваше от собствения си глас, – остави ме сам, моля те. За един час. Или за два. Ела после. Моля те.

И още нещо имаше в гласа му. Нещо, което накара лекаря, без да задава въпроси, да излезе в коридора. Санитарката го чакаше. Той срещна погледа ù, пълен със страх и въпроси, и неочаквано за себе си глухо промърмори:

– Права си. Гледа.

Ваньо, медицината свърши своята работа. А философията… свърши. Аз вече се събудих и по всички ваши анамнези съм ако не здрав, то вървящ към скорошно оздравяване. Кръвта ми безпрепятствено тече във вените, костите са цели, мускулите покорно се свиват и отпускат, когато им заповядам. Виталертоньт действа точно според очакванията. Той създаде в организма ми такъв стремеж към съвършенство, че всички вътрешни сили, дори тези, които не се включват и в мига на смъртта, бяха на фронта. Победата е тяхна. Но каква победа, Ваньо!

Извинявай, че пиша хаотично, нелогично и навярно непоследователно. Сигурно ще има много излишни и много недоизказани неща. Но разбери ме, Ваньо – думите ме отвращават! Те засядат в гърлото със своята ъгловата, неестествена, невярна спрямо същността форма. Никакви думи не могат да опишат това, което беше, Ваньо! Никакви.

Спомняш ли си как добре понасяха виталертона мишките и морските свинчета? Само при шимпанзетата, оплакваше се ти, имало някакви смущения: известно време след лечението не приемали храна, не се интересували от нищо, дори от самките си! Докато един ден пийналият пазач се ядосал и яко ги набил с дръжката на метлата. Това ги изкарало от меланхоличното състояние, започнали да ядат и така нататък. Долавяш ли? Грубата проза на метлата била достатъчна, за да прекъсне спомена за сънуваното. При слабата асоциативна и образна памет на маймуната метлата е била достатъчна да я разтърси чрез животинския инстинкт за самосъхранение и да я върне към привичния автоматизъм на оцеляване и физиологична радост.

Но това става само до нивото на шимпанзето, Ваньо! За човека няма такава метла, която да го вкара обратно в клетката на предишната простота. Защото паметта му, вечната неизтребима тъга по другото, го обрича на непримиримост към сегашното.

Мисля си за наркоманите, Ваньо. За това ли става въпрос? Щеше да бъде лесно, ако просто съм станал наркоман – отпадък и толкоз! Но аз не искам да крада нова доза виталертон и да изживявам отново и отново… Защото вече ще знам, че това е илюзия и скоро ще свърши, а това, което преживях, няма смисъл, ако е видение… Но нека поред.

Навярно си спомняш, че доктор Христозов в лекциите си много обичаше да повтаря думите на Авицена за типовете здравословно състояние у хората – първият, когато дефектите на тялото непрекъснато създават страдание; вторият, когато телесните недъзи не се усещат прекалено натрапчиво, и третият, крайно малочислен – наистина здравите, при които цялото тяло живее безотказно, като услажда духа и му помага да се развива. Всички ние, Ваньо, със своите микроалергии, микроневрози, микронеразположения се смятаме за здрави, а принадлежим към втория тип – поносимото, разтеглено във времето и пространството на нашето ежедневие страдание, което не ни убива или вкарва в леглото, но за развитието на духа… Ако успяваме все пак да сторим нещо с него, това е с цената на такива усилия и напъни, които пък от своя страна скъсяват живота на тялото… Тогава обичаме да квичим с философска гордост – неговото творчество беше като горене и той се изпепели.

Разбира се, аз опростявам нещата. Когато дойдох на себе си, се усещах като огромна зала, под чиито сводове се гонят мощни звуци на велика музика. Оркестърът си е отишъл, но музиката с гаснеща сила отново и отново гони последните акорди от Абсолютната симфония на Живота. Този Живот, който ме владя през тези пет дни, когато за теб бях спящ. Когато според теб и твоите прибори вълшебно възстановявах костните и мускулните травми.

Знам, че нямаш търпение да научиш какво всъщност съм сънувал през тези пет дни. Нелепо ми звучи – сънувал. За мен този сън беше реалност, Ваньо, истина. Но аз не мога и не трябва да го описвам.

Не мога – защото думите ме отвращават със своята безпомощност.

Не трябва – защото съществува макар и малка вероятност да постигна образа на истината, и за теб, както и за всеки, който го прочете, да се захлопне капанът, в който попаднах аз.

Виталертонът прекрасно разговаря с тялото, Ваньо. Всяка ранена клетка чува неговия хипнотичен шепот, възмечтава съвършенството си и обединила усилия с другите, прави чудесата на самоизграждането. Като при танца на нестинарите, които не усещат огъня, като при Христовите стигматици, които всяка година образуват кръстните рани на Христос по тялото си… И това става с всяка клетка, с всеки орган. С целия организъм. А част от него е и Мозъкът – не по-прост от самата Вселена, изоморфен на Нея. Изтъкан от безбройни преплитания на безкрайното и крайното, осъзнатото и неосъзнатото, от действително и желано. Тук се отваря капанът, Ваньо! „От земна кал и звезден прах, духът със тяло е омесен…“ – помниш ли Пламен Цонев? Духът и тялото са в непрекъсната обратна връзка. И всичко, което придобива тялото, стократно усилено се подхваща от разума. Особено като става дума за фантомите на желаното по-съвършено. Тези фантоми ме довършиха, Ваньо.