Атанас Славов - Пентаграм

Стоя известно време, връщайки силите си – металът беше труден за преодоляване. Влезе в ракетата, стигна до кабината – стократно, хилядократно защитената кабина, оцеляла след металната агония. В деформираното кресло лежеше човек, който не приличаше на влезлия, но беше жив. Този човек бях аз.

Влезлият ме вдигна със силните си спокойни ръце и ме изнесе навън. Бях в безсъзнание; не знаех нищо. Не знаех, че съм летял дълго върху гърба на червената птица; че съм бълнувал; че човекът, който ме изнесе, е преливал в тялото ми месеци и години от своя живот… Не знаех нищо. Моето тяло беше разбито от гърчовете на ракетата. Сърцето ми понякога преставаше да бие, понякога преминаваше в трескава фибрилация, която почти не тласкаше кръвта. Част от моето подсъзнание продължаваше да поддържа живота с неприкосновените сили на организма. И през цялото време му е помагал човекът, когото не виждах и за когото изобщо не знаех.

Животът на тласъци се връщаше в мен. Постепенно преживявах цялата еволюция на живата материя. Разумът ми възникна в края на втория месец, повтори целия съзнателен живот на личността, която бях аз. И накрая, когато сметна, че се е развил до пълна зрелост, ми позволи да отворя очи.

В хладината на ранната утрин животът прогони съня. Тревата надникна навън, протегна схванатите си стъбла и ги подложи на слънцето. Дърветата се събуждаха бавно. По-младите разплитаха клоните си, а старите още шумоляха и се изправяха неохотно. Там, където бяха лежали, тревата се показа с недоволно закъснение. Няколко птици в безконтролна радост затанцуваха между облаците. Небето прибра и последните си звезди и се изпъна над главата ми, готово да закънти при най-лекото почукване.

Слънцето стана червено, оранжево, жълто, непоносимо бяло, без да помръдва от вечното си място над мен и света. Докоснах с колене равнината и чух как някъде далеч потече река. Беше времето на младата вода. Подземните океани пускаха своите подвижни филизи нагоре, където кристалните им кълнове разцъфтяваха в гейзери и потичаха без определена посока. Посрещаше ги мекият дъжд на облаците, изпращаше ги веселият шум на живота, отрупан около донеслата го вода. Ручеите, езерата, реките и малките морета се раждаха, живееха и се връщаха в земята, за да отстъпят място на новородените води през следващата водотворна година.

От върха на хълма Ушуар ме гледаше с острите си очи как тичам и се премятам в еластичната трева. Той не искаше да ме безпокои след дългия период, когато възстановявах себе си. Аз имах нужда от него и той имаше нужда от мен; но трябваше да владеем нетърпението си. За него беше по-лесно, а и той повече размишляваше над мен, докато аз го приемах стихийно, надявайки се на бързината на своя анализ.

И все пак Ушуар не издържа. Вчерашният ни разговор бе спрял в нестабилна гореща точка, когато и двамата почувствахме колко сме близо до изясняване на нашите различни понятия. Прекъсна ни само умората, която все още ме побеждаваше.

Дали е вече време? Нетърпението казва: „Да, време е, не искаш ли да тръгнеш, не искаш ли да говориш, не искаш ли да знаеш?“. Ушуар побягва, плъзга се по огледалото на тревата. Аз го виждам и размахвам ръце. Тичаме един срещу друг, разминаваме се, но той ми подлага крак. Падам, извъртам се и той се хвърля върху мястото, където бях преди секунда. Хващам ръцете му (с изненада откривам, че той е мокър до кости). Ушуар парира и ме отхвърля няколко крачки встрани.

Няколко минути се борим и преследваме, после лягаме един срещу друг и очите ни горят, а в телата се разлива почивка.

– Защо си мокър?

– Един гейзер избликна точно под моя дом – смее се Ушуар. – Сега живея по средата на езеро и сутринта го пресичах с плуване.

– Откога плуваш облечен? – прихвам аз и изстрелвам в косата му кръгло кафяво семенце. То е бодливо и Ушуар сърдито съска, докато го изскубва от гъстите джунгли на главата си.

– Бях сънен, когато излизах, не забелязах промяната и от вратата паднах в езерото.

– Добре си се освежил.

– И още как! Пресякох езерото по-бързо от твоята окаяна ракета. Не бях чувал за такова нещо – езеро на върха на хълм.

– В нашите планини има…

– В нашите също има, Витане. Само че ти правиш голяма чест на моя хълм, ако го смяташ за планина.

Най-сетне той изтръгва семенцето и го хвърля по мен. Но аз все още съм чужд тук: бодливото топче, докоснало косата ми, отскача назад и потъва в тревата.

Животът тук е активен. Няма просто пасивно присъствие и незабележимо дългогодишно изменение. Животът на Фиорин напомня за себе си непрекъснато и непривично за мен. За него съм чужд – с тревата и храстите свикнах, но дърветата продължават да се дърпат от мен, животните ме гледат с подозрение, а с хората разговарям главно чрез посредничеството на Ушуар и децата му.