Атанас Славов - Пентаграм

– Изобщо не сънуваш – отсече безапелационно Пантелей, с което срази крехките ми надежди. – Намираш се в моето измерение и ми връщаш гостуването, така да се каже.

– Значи тази стая, с тези странни цветове, и тоя кокал… – запелтечих аз.

– Така го вижда кучето ти, толкова виждах и аз, когато посещавах ума му, такава реставрация успях да направя, не се обиждай.

В гласа на Панто се появи нещо като смущение.

Усетих прилив на храброст.

– И ние сега какво? Контакт между два разума ли правим?

– Ами нещо такова, ама не съвсем. Разбираш ли, аз съм четиримерна форма на живот… и само наминавах през вашата три-измерност… Я си спомни примера, който толкова пъти си пробутвал на младите – притчата за разликата между триизмерното и двуизмерното пространство…

– Онзи за рисуваната мравка, която пълзи по листа и как пред нея отникъде се появява върхът на молива във вид на точка?

– Същият. Ей по този начин аз мога да се появя във всяка точка на вашето триизмерно пространство и да изчезна от нея, защото се простирам в четири измерения.

– Разбрах де, не забравяй, че съм фантаст и учен донякъде.

– Да, ама има и нещо друго – гласът на Пантелей отново доби смутена интонация. – Аз не ставам видим като точка от молив, само част от моята същност се засели в мозъчето на Пантелей, основната част си оставаше в четирите измерения и е напълно невидима за теб.

Започнах да загрявам.

– И не си дошъл за такива тривиални неща като контакт, търговия или колонизация?

– Не, разбира се, тук няма нищо, което да представлява интерес за многомерен разум като мен…

– Тогава какво те е карало да гризеш чехлите ми и да въртиш опашка, като те чеша зад ушите? – попитах с изтънчено злорадство.

– Събирах смелост да ти предложа нещо, но не знаех как ще го приемеш.

– Чакай, ти да не си някоя самка от твоя вид? – настръхнах аз.

– Опасявах се, че ще го предположиш – тъжно отвърна съществото, маскирано като Пантелей. – Понятието ви за пол е неприложимо към нас и нямам физически образ според твоите представи.

– Тогава какво?

– Искам да ми станеш домашен любимец! – сякаш изплю репликата си четириизмерното създание и млъкна.

– Каквооооо! – зяпнах в състояние, близко до инфаркта.

– За да ме разбереш правилно, първо ми кажи какво най-вече те сближава с твоя Панто.

– Ами играем си с него, хвърля му нещо, той ми го носи…

– Не, нещо по-конкретно, кога го чувстваш най-близък до себе си.

– Ами като го погаля зад ушите и той впери благодарния си щастлив поглед в мен, изпитвам такава нежност към него – замлъкнах. Почувствах, че това е прекалено интимно, за да го разказвам на някакъв четиримерен субект с неопределена полова принадлежност. Беше си между нас с Пантелей.

– Благодаря ти, че ми разказа това – тихо започна създанието, като не пропускаше да управлява адекватно муцуната на Пантелей. – Когато проникваме с част от сетивата си във вашата тримерност, ние виждаме не толкова физическия ви образ, колкото информационните ви същности, ако си религиозен, го наречи духа, ако щеш интелекта, но най-точно кипежа на мисълта, която се завихря в рамките на умовете ви. Аз си лежах на килимчето до тебе и докато кучето те гледаше с верните си влюбени очи, отвътре с моя поглед съзерцавах как твоят ум кипи, надвесен над бюрото. Ооо, той е толкова…

– Какво толкова…

– Толкова, толкова… гладък и къдрав едновременно, във вашия беден език няма такива думи… особено когато се опитваше да построиш онази фрактална логическа структура от предикати… нали не ми се сърдиш, че без разрешение те погалих тогава?

– Какво си… кога?

Изведнъж разбрах за какво говори.

Беше късно след три часа. Бях изградил онзи логически фрактал само и единствено от словесни абстракции, и то върху ръкопис, а не на белия екран на компютъра, който празно светеше пред мен. И нещо ми се изплъзваше, не можех да постигна образа на връзките му. Безплодно се напрягах и надигащото се главоболие ми подсказваше ужасния миг, когато щях да зарежа работата недовършена и всичко щеше да потъне в мъчителния спомен за изтървания шанс. В този момент усетих нещо като пъргав вятър, който се промъква между ръждясалите гънки на мозъка ми, точно така си го представих, този светъл вятър се втурва между тях, измита листопада от стари мисли, бивши дразнения, глухи дребнавости, завърта ги във вихрена спирала и докато те префучават през стегнатите контури на фрактала, го виждам целия – кристален и уникален, сложен и прост едновременно, истински като същност, която не е декорирана с никакви видимости. Неземно удоволствие беше. В този момент си мислех, че никога няма да забравя това усещане, а ето на, бях го забравил.