Майкъл Крайтън: Ген

— Излизай, момче — каза Васко. — Не прави глупости. Толман поклати глава.

— Опасно е — каза Васко. — Знаеш, че е опасно.

Но хлапето натисна някакъв бутон и асансьорът тръгна нагоре.

Васко потръпна от лошо предчувствие.

Хлапето знаеше, разбира се. Знаеше съвсем точно какво прави.

— Тук е, горе — обади се Доли от втория етаж. — Но вратата не се отваря. Не, пак тръгна надолу.

— Върни се при масата — каза Васко. — Остави го да излезе.

Доли веднага разбра какво има предвид партньорът й. Забърза надолу по застланото с червена пътека стълбище към приземния етаж. Изобщо не се изненада, че масата на тъмнокожата мутра вече е празна. Нямаше мутра, нямаше и красиво рускинче. Само стодоларова банкнота, пъхната под една чаша. Платил беше в брой естествено.

И беше изчезнал.

Бяха го обкръжили трима служители от хотелската охрана и всички говореха едновременно. Васко — стърчеше с половин глава над всички, им кресна да млъкнат.

— Един въпрос — каза после. — Как да отворим вратата на асансьора?

— Явно е натиснал стоп-бутона.

— Как да я отворим бе, хора?

— Трябва да прекъснем захранването. — Това ще я отвори ли?

— Не, но ще можем да я насилим с лост, след като асансьорът спре.

— Колко време ще отнеме?

— Десет, може би петнайсет минути. Няма значение. Този тип няма къде да избяга.

— Напротив — каза Васко. Човекът от охраната се изсмя.

— И къде ще иде, за Бога?

Кабинката се спусна отново. Толман беше на колене и затискаше вратата.

— Стани — каза Васко. — Стани бе. Стига, момче. Не си струва. Изправи се.

Изведнъж очите на Толман се подбелиха и той се срина по гръб. Кабинката пое нагоре.

— Какво става? — възкликна един от охранителите. — Какъв е тоя всъщност?

„Мъртъв“, помисли си Васко.

Хлапето беше успяло някак да прецака електрическите вериги на асансьора. Минаха четиридесет минути, докато отворят вратите и го извадят. Той, разбира се, отдавна беше издъхнал. Още когато бе паднал на пода, Толман се беше озовал в атмосферен джоб със сто процента съдържание на азот, отделящ се във вид на пара от термоса. Азотът е по-тежък от въздуха и постепенно беше изпълвал кабинката отдолу-нагоре. Васко знаеше, че когато се бе пльоснало по гръб, хлапето вече е било в безсъзнание, а минута по-късно — мъртво.

Хората от охраната искаха да знаят какво има в девара, който вече не димеше. Васко поиска да му дадат ръкавици и извади металната пръчка от термоса. Там нямаше нищо, само празни скоби. Епруветките с ембрионите бяха извадени.

— Казваш, че се е самоубил, така ли? — попита един от охраната.

— Точно така — потвърди Васко. — Работел е в ембрионална лаборатория. Знаел е за опасността от течен азот в тясно пространство. — Азотът беше основният причинител на лабораторни злополуки. Половината загинали се бяха опитвали да спасят свои колеги, припаднали в затворени пространства.

— Това просто е бил неговият начин да се измъкне от кофти ситуация — обобщи Васко.

По-късно, докато пътуваха към къщи, Доли каза:

— И какво е станало с ембрионите? Васко поклати глава.

— Представа нямам. Не бяха у хлапето.

— Дали не ги е взело момичето? Преди да занесе девара в стаята му?

— Някой определено ги е взел. — Васко въздъхна. — В хотела не я познават, така ли?

— Прегледаха записите от охранителните камери. Не я познават.

— А от университета какво казаха?

— Била е тяхна студентка миналата година. Не се е записала за тази.

— С други думи, е изчезнала.

— Да — каза Доли. — Тя, тъмнокожият здравеняк и ембрионите. Всички липсват.

— Ще ми се да знаех как се връзва всичко това — каза Васко.

— Може и да не се връзва — възрази Доли.

— Няма да е за пръв път — каза Васко.

Напред лъсна неонова реклама на крайпътна кръчма в пустинята. Той отби и спря. Имаше нужда да пийне нещо.

Отдел 48 на Върховния съд в Лос Анжелис се помещаваше в зала с дървена ламперия и огромен герб на щата Калифорния. Залата беше малка и натруфена. Червеникавият килим беше износен и мръсен. Свидетелската банка беше лекьо-сана и издраскана, а една от неоновите лампи не работеше и отделението на съдебните заседатели беше в сянка. Самите съдебни заседатели бяха облечени небрежно, с дънки и по къси ръкави. Столът на съдията проскърцваше всеки път, когато почитаемият Дейвис Пайк се обърнеше към лаптопа си, което правеше кажи-речи непрекъснато. Алекс Бърнет се зачуди дали негова чест не си проверява пощата или борсовите показатели на акциите си.