Майкъл Крайтън: Ген

— Доктор Грос предложи ли лечение?

— Да. Операция и след това химиотерапия.

— А каза ли ви каква е прогнозата? Какъв е вероятният изход от това заболяване?

— Каза, че прогнозата не е добра.

— Беше ли по-конкретен?

— Да. Каза, че най-вероятно ми остава по-малко от година.

— Консултирахте ли се с друг лекар?

— Да.

— Какво каза той?

— Диагнозата му беше… той, ъъъ… той потвърди диагнозата. — Баща й млъкна и прехапа устна в опит да се овладее. Алекс се изненада. Баща й рядко се поддаваше на емоции, беше корав човек. Сърцето й се стегна, макар на друго ниво да съзнаваше, че тази проява на слабост ще е от полза за делото. — Уплаших се, много се уплаших — продължи баща й. — Всички ми казваха, че… че не ми остава много — завърши той и сведе глава.

Съдебната зала потъна в мълчание.

— Господин Бърнет, искате ли вода?

— Не. Добре съм. — Той вдигна глава и прокара ръка по челото си.

— Ако сте готов, да продължим.

— Консултирах се и с трети специалист. И всички ми казваха, че доктор Грос е най-добрият лекар за това заболяване.

— И вие започнахте терапия при доктор Грос.

— Да.

Баща й изглеждаше по-добре. Алекс се отпусна в стола и ся пое дъх. Разпитът протичаше гладко и баща й разказваше историята, която беше разказвал вече десетки пъти. Как той, уплашен за живота си човек, се доверил изцяло на доктор Грос; как се подложил на операция и химиотерапия под наблюдението на доктор Грос; как симптомите на заболяването бавно отшумели през следващата година; как в началото доктор Грос изглеждал убеден, че баща й е добре и че лечението е завършило успешно.

— Ходехте ли на контролни прегледи при доктор Грос след това?

— Да. На всеки три месеца.

— И какво показваха прегледите?

— Че всичко е нормално. Наддадох на тегло, силите ми се връщаха, косата ми порасна. Чувствах се добре.

— И какво стана после?

— Някъде година по-късно, след един от контролните прегледи, доктор Грос се обади и каза, че искал да направим няколко допълнителни изследвания.

— Каза ли защо?

— Каза, че някои от кръвните ми показатели не изглеждали добре.

— Спомена ли кои точно?

— Не.

— Каза ли, че ракът се е възобновил?

— Не, но аз точно това си помислих. Никога не бяхме повтаряли изследванията. — Баща й се размърда неспокойно. — Попитах го дали ракът се е върнал и той каза: „На този етап — не, но трябва да ви следим много внимателно“. Настоя, че трябвало да ме тестват непрекъснато.

— Вие как реагирахте?

— Бях ужасен. В известен смисъл беше по-страшно и от първия път. Тогава, първия път, си направих завещанието, подготвих всичко необходимо. А след това се оправих и получих шанс за втори живот — шанс да започна отначало. А после дойде онова телефонно обаждане и аз отново изпаднах в ужас.

— Решили сте, че сте болен.

— Разбира се. Защо иначе ще иска да повторим изследванията?

— И сте били уплашен.

— Ужасен.

Алекс наблюдаваше размяната на въпроси и отговори и съжаляваше, че нямат снимки. Сега баща й изглеждаше жизнен и енергичен. Но тя го помнеше, когато беше крехък, сив и слаб. Тогава дрехите висяха по тялото му; имаше вид на умиращ. Сега изглеждаше силен, като човек, който цял живот е работил по строежите. Не приличаше на човек, който се плаши лесно. Алекс знаеше, че тези въпроси са ключови за иска им — обвинение в измама и в причиняване на душевни страдания. Но трябваше да се подходи предпазливо. А тя знаеше, че колегата й има лошия навик да забравя за собствените си бележки, след като разпитът на свидетеля потръгне.

Адвокатът каза:

— Какво стана след това, господин Бърнет?

— Направих изследванията. Доктор Грос ги повтори всичките. Дори настоя за нова чернодробна биопсия.

— Какво показаха изследванията?

— Докторът ми каза да дойда отново след половин година.

— Защо?

— Само това каза. „Елате пак след половин година“.

— Вие как се чувствахте по онова време?

— Чувствах се здрав. Но реших, че имам рецидив.

— Доктор Грос ли ви го каза?

— Не. Нищо не ми каза. Нито той, нито някой друг в болницата. Само това, „Елате след половин година“.

И съвсем естествено баща й беше решил, че още е болен. Запознал се беше с една жена, за която при други обстоятелства сигурно би се оженил, но не го направи, защото вярваше, че не му остава много. Продаде къщата и се премести в малък апартамент, за да не остане неизплатена ипотека след смъртта му.

— Излиза, че сте чакали да умрете — каза адвокатът.