Майкъл Крайтън - Ген

Но… защо тя не отговаряше на обаждането му? Диел си погледна часовника. Девет. Децата трябваше вече да са в леглата. А Карън да си е у дома. Домашната помощница му беше казала, че жена му е излязла преди час, но не казала къде отива. Само че Карън никога не излизаше, без да си вземе мобилния. И сега трябваше да е у нея. Защо тогава не отговаряше?

Не разбираше какво става и това го подлудяваше. Ето го тук, сам в този прокълнат град, където на квадратен метър имаше повече красиви жени, отколкото беше виждал за целия си живот. Вярно, бяха изкуствени, с много силикон и операции, но пък сексапилът им извираше на талази.

Малко по-напред вървеше някакъв мъж, смотан на вид, под мишка с високо гадже на тънки токчета, направо трепач — дълга коса, гладка кожа и стройна снага. Смотанякът сигурно й плащаше за компанията, но дори и така да беше, очевидно не я оценяваше по достойнство. Беше гушнал бутилка вино, като да беше бебе, и изглеждаше толкова нервен, че направо се обливаше в пот.

Момичето обаче… леле мале, беше направо жестоко. Защо, по дяволите, не му се обаждаше Карън?

— Ха — каза Васко. — Виж ти. Онова там не е ли шефчето на „Биоджен“? Мотае се като муха без глава.

— Виждам го — каза Доли. Беше на една пресечка пред него.

— Остави, няма значение.

Толман и рускинчето минаха покрай шефа на „Биоджен“, който само си отвори телефона и набра някакъв номер. Как беше името? Диел. Васко беше чувал едно-друго за него. Създал компания с мангизите на жена си и сега бил под чехъл горкият. Нещо такова. Богата мадама, стара фамилия източните щати, много пари. Такива мадами лесно обуваха мъжки панталони.

— Ресторант — каза Доли. — Отиват в онова заведение, тераса някаква си.

„Ил Теразо Антико“ беше двуетажен ресторант с остъклени балкони. Интериорът му — в стил съвременен бардак с излишество от позлата. Колони, таван, стени — всяка повърхност бъкаше от декорации. Направо да те полазят тръпки, реши Васко.

Толман и момичето влязоха в ресторанта, без да се спрат на бюрото за резервации, и тръгнаха право към една странична маса. На масата седеше едър мъж, същинска мутра, тъмнокож и с надвиснали вежди, зяпаше рускинчето и само дето не се облизваше.

Толман се приближи до масата и заговори тъмнокожия. Той пък изглеждаше озадачен. Не ги покани да седнат. Васко си помисли, че нещо не е наред. Рускинчето беше отстъпило крачка назад.

И в този момент блесна светкавица. Доли беше направила снимка. Толман вдигна поглед, прецени ситуацията и си плю на петите.

— Мамка му, Доли!

Васко хукна след Толман, който тичаше към вътрешността на ресторанта. Един сервитьор вдигна предупредително ръце.

— Сър, извинете, но…

Васко го събори в движение. Толман тичаше пред него, по-бавно от очакваното, защото се опитваше да не тръска скъпоценната си бутилка. Но явно не знаеше къде отива. Не познаваше ресторанта, просто бягаше. Шмугна се през една люлееща се врата и се озова в кухнята, Васко беше по петите му. Всичко живо им крещеше, някои от готвачите размахваха ножове, но Толман тичаше упорито напред, явно с мисълта, че все трябва да има заден изход от кухнята.

Нямаше. Напъхал се беше в капан. Огледа се трескаво. Васко забави крачка. Извади една от значките си, тежкарска на вид, и викна:

— Граждански арест.

Толман отстъпи назад покрай две фризерни помещения и тясна врата с още по-тясно и високо прозорче. Хлътна през тясната врата и тя се затвори след него.

Отстрани примигна светлинка.

Служебен асансьор.

„Мамка му!“

— Къде отива това?

— На втория етаж.

— Някъде другаде?

— Не, само на втория.

Васко притисна слушалката в ухото си.

— Доли?

— Действам — каза тя. Дишаше тежко, явно изкачваше стълбите на бегом.

Васко зае позиция пред вратата на асансьора и зачака. Натисна копчето да го извика.

— Пред асансьора съм — каза Доли. — Видях го. Слиза надолу.

— Кабинката е миниатюрна — каза Васко.

— Знам.

— Ако наистина носи течен азот, ще стане лошо. Преди две години беше гонил беглец в склад с лабораторни материали. Онзи се заключи в някакъв килер и едва не се задуши.

Кабинката се спусна и щом спря, Васко дръпна вратата, но Толман явно беше натиснал стоп-бутона, защото вратата не се отвори. Торбичката с бутилката се виждаше на пода на кабинката. Кадифето се беше смъкнало надолу, виждаше се стоманеното гърло на девара.

Запушалката беше махната. Около отвора се събираше бяла пара.

Толман го гледаше трескаво през прозорчето.