Майкъл Крайтън: Ген

— Полека, младеж. — Толман грухтеше като локомотив. Посегна да я погали по косата. — Не ми закачай косата — каза тя и се извърна. — Легни като човек и аз ще се погрижа за теб.

— Ега ти — възкликна Васко, вперил очи в малкия монитор. — Можеш ли да повярваш? Този и една минута не изтрая. С жена като тази е нормално да…

— Няма значение — обади се Доли в слушалката му. — Мацката вече се облича.

— Вярно — каза той. — И май доста бърза на всичкото отгоре.

— Нали уж му се полага половин час. А и не видях Плеши Да й плаща.

— И аз не видях. Но и той се облича.

— Има нещо гнило — каза Доли. — Момичето излиза. Васко се опита да мине на друга камера. Нямаше образ, само статичен шум.

— Нищо не се вижда.

— Тя си тръгва. Той още е в апартамента. Не, чакай… и той излиза.

— Сериозно?

— Сериозно. С бутилката при това.

— Добре де — каза Васко. — И къде е тръгнал с бутилка вино?

Замразени в течен азот ембриони се транспортираха в специални термоси от неръждаема стомана с обвивка от бороси-ликатно стъкло, известни под наименованието „термос на Девар“. Деварите обикновено бяха обемни и големи колкото бидони за мляко, но можеха да се намерят и по-малки, с вместимост един литър. Нямаха формата на бутилка за вино, защото гърлото им по правило е широко, но иначе размерът долу-горе съвпадаше. И един еднолитров девар със сигурност би се вместил в подаръчна торбичка за вино.

— Трябва да е у него — каза Васко. — В торбичката.

— И аз така реших — каза Доли. — Сега виждаш ли ги?

— Да, виждам ги.

Васко пое двойката на приземния етаж, близо до пристана на гондолите. Вървяха под ръка, Толман крепеше бутилката в лакътната си свивка, с гърлото нагоре. Доста неудобен и необичаен начин да носиш бутилка вино. Двамата биеха на очи — красиво момиче и изгърбен мухльо. Вървяха покрай канала, без да поглеждат към лъскавите витрини от другата страна.

— Отиват да се срещнат с някого — каза Васко.

— Виждам ги — отвърна Доли. Васко плъзна поглед по изпълнената с хора улица и видя Доли в другия й край. Доли беше на двайсет и осем и съвсем обикновена на вид. Можеше да е всякаква — счетоводителка, нечие гадже, секретарка. За всичко можеше да мине. Тази вечер беше облечена като за Вегас — стърчаща руса коса и лъскава рокля с дълбоко деколте. Беше малко пълничка, което идеално допълваше образа й. Васко беше с нея от четири години и като екип работеха добре. В личния живот се спогаждаха поносимо. Доли обаче мразеше навика му да пуши в леглото.

— Насочват се към колонадата — каза Доли. — Не, връщат се.

Централната колонада представляваше огромен овален проход с висок позлатен таван, меко осветление и мраморни колони. Толкова беше голяма, че хората приличаха на пълзящи по пода й мравки. Васко забави крачка.

— Променили са си решението? Или са ни забелязали?

— Мисля, че просто играят предпазливо.

— Е, нали това е решаващият момент. — Защото освен да задържат беглеца Васко и Доли имаха и по-важна задача — да разберат кой се е спазарил за ембрионите. Очевидно беше някой от делегатите на конференцията.

— Малко остава — каза Доли.

Рик Диел крачеше напред-назад покрай магазините при канала за гондоли, стиснал телефона си. Не обръщаше никакво внимание на витрините — пълни бяха със скъпи вещи, от онзи вид, който никога не го беше интересувал. Диел беше трето дете в семейството на лекар от Балтимор. Братята му завършиха медицина и станаха акушер-гинеколози като баща им. Диел обаче се насочи към медицинските изследвания. Натискът на семейството все пак го принуди да се премести на запад. Известно време се занимава с генетични изследвания за Калифорнийския университет в Сан Франциско, но скоро откри, че повечето кадърни университетски преподаватели в района или са създали свои собствени компании, или са в борда на най-малко две биотехнологични фирми. Разговорите в университетската столова се въртяха главно около технологични трансфери, кръстосано лицензиране, поетапни плащания, закупуване на контролни пакети, изплащане на дивиденти, предшестваща и съпътстваща интелектуална собственост.

По онова време Карън, съпругата му, вече беше получила значително наследство и той си даде сметка, че разполага с достатъчно капитал да основе своя компания. Заливът на Сан Франциско беше тъпкан с фирми и търсенето на персонал и офис пространство отдавна удряше тавана. Затова Диел реши да се насочи към района северно от Лос Анжелис, където „Амджен“ бяха построили огромния си комплекс. Дич>л, от своя страна, построи страхотен завод с най-съвременни технологии, нае способни изследователски екипи и нещата потръгнаха. Баща му и братята му дойдоха на посещение и останаха съответно впечатлени.