Майкъл Крайтън - Ген

Понастоящем обаче Уотсън се пенеше от катедрата:

— Биотехнологията е в невиждан възход. На път сме да станем свидетели на най-големия растеж в рамките на една индустрия, по-голям дори от бума в компютърния отрасъл отпреди трийсет години. Най-голямата биотехнологична компания, „Амджен“, в Лос Анжелис, има персонал от седем хиляди души. Федералното финансиране за университетите, от Ню Йорк до Сан Франциско и от Бостън до Маями, надхвърля четири милиарда долара годишно. Рисковите капитали, вложени в биотехнологичната индустрия, се движат в рамките на пет милиарда годишно. Чудодейните методи за лечение, създадени благодарение на стволовите клетки, ци-токините и протеономиците, привличат най-големите таланти в тази сфера на науката. И при население, което в глобален мащаб застарява с всяка минута, нашето бъдеще е по-светло отвсякога. И това не е всичко! Стигнали сме етап, когато можем спокойно да покажем среден пръст на големите фармацевтични компании — и ще го направим. Тези огромни, раздути организации имат нужда от нас и го знаят. Имат нужда от гени, имат нужда от технология. Те са минало. Ние сме бъдещето. При нас са големите пари!

Последното му спечели бурни аплодисменти. Васко размърда якото си тяло на стола. Публиката ръкопляскаше въодушевено, макар всички присъстващи да знаеха, че тоя мръсник на катедрата би съсипал фирмичките им за нула време, ако реши, че така му е изгодно.

— Разбира се, има и препятствия по пътя ни. Някои хора — колкото и да се мислят за добронамерени — предпочитат да застанат на пътя на човешкото усъвършенстване. Те не искат парализираните да проходят, болните от рак да оздравеят, а тежко болните деца да живеят и да играят като здравите си връстничета. Тези хора имат своите аргументи. Религиозни, етически или дори „прагматични“. Но каквито и да са основанията им, тези хора са на страната на смъртта. И няма да победят!

Още бурни аплодисменти. Васко хвърли поглед на беглеца. Толман. Хлапето пак си проверяваше телефона. Явно чакаше съобщение. И започваше да става нетърпелив.

Означаваше ли това, че свръзката му закъснява?

Това със сигурност би го изнервило. Защото хлапето беше скатало някъде термос от неръждаема стомана, пълен с течен азот и ембриони. Не беше в стаята му. Васко вече я беше претърсил. А Толман беше тръгнал от Кеймбридж преди пет дни. Охладителят не беше вечен. А ако ембрионите се размразяха, край. Така че, освен ако не разполагаше с нещо по-силно от течен азот, Толман трябваше в най-скоро време да предаде контейнера на купувача.

В най-скоро време.

В рамките на един час, ако питаха Васко.

— Разбира се, разни хора се опитват да пречат на прогреса — говореше Уотсън от подиума. — Дори и най-добрите ни компании са се оплели в безсмислени и безрезултатни съдебни дела. Една от моите навосъздадени фирми, „Биодж-ен“ в Лос Анжелис, в момента води съдебна битка, защото един човек, казва се Бърнет, е решил, че не е длъжен да спазва договора, който сам е подписал. Защото си бил променил решението. Бърнет се опитва да блокира прогреса в медицината, освен ако не му платим. Изнудвач, чиято дъщеря му е адвокат по делото. Така де, нека бизнесът си остане в семейството. — Уотсън се усмихна. — Но ние ще спечелим делото „Бърнет“. Защото прогресът не може да бъде спрян!

При тези си думи Уотсън вдигна ръце и замаха на публиката, която го обсипваше с аплодисменти. Почти като кандидат в предизборна кампания, помисли си Васко. Към това ли се стремеше Уотсън? Със сигурност имаше достатъчно пари, за да го изберат. Напоследък личното богатство беше важен фактор в американската политика. Нищо чудно в най-скоро време да…

Отмести поглед и видя, че Толман го няма.

Мястото му беше празно.

По дяволите!

Прогресът е нашата мисия, нашето свещено призвание — викаше Уотсън. — Прогресът, който ще победи болестите! Прогресът, който ще спре стареенето, ще сложи край на де-менцията, ще удължи живота! Живот без болести, старост, болка и страх! Великата мечта на човечеството, която най-после става реалност!

Васко Бордън не слушаше. Придвижваше се по редицата към страничната пътечка и оглеждаше изходите. Неколцина излизаха, но никой от тях не приличаше на Толман. Не можеше да се е измъкнал толкова бързо, нямаше как да…

Погледна назад и го видя да върви бавно по централната пътека, забил поглед в телефона си.

— Шейсет милиарда тази година. Двеста милиарда през следващата. Петстотин милиарда до пет години! Това е бъде-щето на нашата индустрия и това е перспективата, която носим на цялото човечество!