— Възразявам!
— Оттеглям този въпрос. Да продължим нататък. Господин Бърнет, в продължение на колко време продължихте да ходите периодично в медицинския център на Калифорнийския университет за изследвания?
— Четири години.
— Четири години. И кога за пръв път ви обзе подозрението, че не ви казват истината за състоянието ви?
— Ами, минали бяха четири години, а аз все така се чувствах здрав. Нищо особено не се случваше. Всяка сутрин се събуждах с мисълта, че симптомите ще се появят, но това така и не стана. Само че доктор Грос все повтаряше, че трябва да ходя на изследвания. По онова време се бях преместил в Сан Диего и исках да си правя изследванията там и да му пращам резултатите. Но той отказа категорично: трябвало да си правя изследванията в Калифорнийския университет, и толкова.
— Защо?
— Каза, че предпочитал да работи със собствената си лаборатория. Но в това нямаше логика. А и ме караше да подписвам все повече формуляри.
— Какви формуляри?
— Отначало бяха само декларации за информирано съгласие, че се подлагам на рискова процедура. По една-две страници дълги. Скоро обаче се появиха нови формуляри, с кои-то потвърждавах съгласието си да участвам в изследователски проект. Всеки път, когато отивах при него за контролни изследвания, ме чакаха нови формуляри. Накрая станаха по десетина страници плътен текст, пълни с неразбираеми юридически термини.
— И вие подписвахте ли ги?
— Накрая спрях да ги подписвам.
— Защо?
— Защото някои от формулярите представляваха писмено съгласие за използване на тъканите ми за търговски цели.
— И това ви притесни?
— Естествено. Защото смятах, че той не ми казва истината. За това какво прави и за какво са всички тези изследвания. При една от срещите ни го попитах директно дали използва тъканите ми за търговски цели. Той отрече категорично и каза, че интересът му бил изцяло научен. Аз приех думите му и подписах всичко, с изключение на онези формуляри, които позволяваха тъканите ми да бъдат използвани за търговски цели.
— И какво стана?
— Той много се ядоса. Каза, че повече няма да може да ме лекува, освен ако не подпиша всички формуляри, и че така поставям на риск здравето и бъдещето си. Каза, че съм правел голяма грешка.
— Възразявам! Свидетелят преразказва чужди думи.
— Добре. Господин Бърнет, когато отказахте да подпишете онези формуляри, доктор Грос спря ли да ви лекува?
— Да.
— И какво открихте вие впоследствие?
— Че доктор Грос е продал тъканите ми — клетките, които е извадил от тялото ми при всичките онези изследвания — на една фармацевтична компания, „Биоджен“.
— Как се почувствахте, когато разбрахте това?
— Бях шокиран — каза баща й. — Бях отишъл при доктор Грос болен, уплашен и уязвим. Бях му поверил живота си. Като пациент на лекар. Вярвах му. А после се оказа, че той ме е лъгал и ненужно ме е плашил в продължение на години, само за да краде клетки от тялото ми и да ги продава за лична изгода. За себе си. Изобщо не му е пукало за мен. Просто е искал да вземе клетките ми.
— Знаете ли на колко са били оценени клетките ви?
— От фармацевтичната компания казаха, че са платили три милиарда долара.
Съдебните заседатели ахнаха в един глас.
При последните въпроси Алекс наблюдаваше внимателно заседателите. Лицата им бяха безизразни, но никой не помръдваше, никой не нервничеше. Бурната им реакция при последния отговор беше неволна и показваше колко дълбоко ги е заинтригувал разказът на свидетеля. Продължиха да следят жадно въпросите.
— Господин Бърнет, доктор Грос извини ли ви се, задето ви е подвел?
— Не.
— Предложи ли да раздели с вас печалбата си?
— Не.
— А вие поискахте ли това от него?
— Накрая да. Когато си дадох сметка какво точно е направил. Клетките бяха мои, от моето тяло. Смятах, че имам право на глас за това какво се случва с тях.
— Но той отказа?
— Да. Каза, че не било моя работа какво прави той с клетките ми.
Заседателите реагираха на последното. Неколцина се обърнаха да погледнат доктор Грос. „Това също е добър знак“, помисли Алекс.
— Един последен въпрос, господин Бърнет. Подписвали ли сте някога документ, който дава на доктор Грос право да използва ваши клетки за някаква търговска цел?
— Не.
— Никога не сте му давали право да ги продава?
— Никога. Но той въпреки това го е направил.
— Нямам други въпроси.
Съдията даде петнайсетминутна почивка и когато заседанието се поднови, адвокатите на Калифорнийския университет се заеха с кръстосания разпит. За това дело КУЛА, Калифорнийският университет в Лос Анжелис, беше наел „Репър и Крос“, голяма адвокатска фирма, специализирала се в сложни корпоративни дела. „Репър“ представляваше петролни компании и едри доставчици в областта на отбраната. Очевидно КУЛА не гледаше на това дело като на дребен съдебен спор за медицински проучвания. Касаеше се за три милиарда долара, сума, която изстрелваше делото към висините на едрия бизнес, и те бяха наели фирма, която обслужваше едрия бизнес.
Читать дальше