Майкъл Крайтън - Ген

— Просто попълвам някои допълнителни формуляри — каза жената. — За доктор Белармино.

Студени тръпки плъзнаха по гръбнака на Хенри.

Роб Белармино оглавяваше секцията по генетика в Националния здравен институт. Преди четири години, когато Хенри работеше в института, секцията имаше друг ръководител, но сега Белармино командваше парада. И не беше в най-приятелски отношения нито с Хенри, нито с Чарли.

— Някакъв проблем ли има? — попита Хенри. Имаше неясното усещане за наличието на голям проблем.

— Не, не — каза тя. — Просто бяхме разместили част от документацията, а доктор Белармино държи архивът да е в пълен ред. Докато сте били в лабораторията за примати, използвали ли сте в някое от проучванията си женско шимпанзе на име Мери? Лабораторният й номер е бил F-402.

— Ами, не помня — каза Хенри. — Доста време мина все пак. Работих с няколко шимпанзета. Не помня подробности.

— Била е бременна през онова лято.

— Съжалявам, наистина не си спомням.

— През онова лято е избухнала епидемия на енцефалит и повечето шимпанзета са били поставени под карантина. Нали така?

— Да, карантината си я спомням. Пратиха шимпанзетата в други лаборатории.

— Благодаря ви, доктор Кендал. О, така или иначе съм ви хванала на телефона, мога ли да потвърдя и адреса ви? При нас е записано Марбъри Мадисън Драйв № 348, Ла Хола?

— Да, същият е.

— Благодаря ви още веднъж, доктор Кендал.

С това разговорът приключи и Хенри дори беше забравил за него.

Сега обаче… с този примат в Суматра…

Хенри поклати глава.

Чарли Хагинс можеше да спори колкото си иска, но това не променяше факта, че учените вече бяха създали трансгенетична маймуна. Още преди години. Вече имаше какви ли ве трансгенетични бозайници — кучета, котки, всичко. И съвсем не беше невъзможно онзи говорещ орангутан също да е трансгенетичен.

Работата на Хенри в НЗИ беше свързана с генетичната обусловеност на аутизма. Отишъл беше в приматската лаборатория, защото искаше да разбере кои гени са отговорни за разликите в комуникационните възможности на хората и маймуните. Беше работил и с ембриони на шимпанзета. Уви, без резултат. Всъщност едва беше започнал, когато епидемията от енцефалит сложи край на изследванията му. В крайна сметка се озова обратно в Бетезда и до края на програмата работи в лаборатория.

Само това знаеше.

Или поне само това знаеше със сигурност.

Изследователи от Харвард и Масачузетския технологичен институт са стигнали до заключението, че видовото разделяне на хората и шимпанзетата е настъпило по-скоро, отколкото се смяташе досега. Генетиците отдавна знаят, че маймуните и хората произлизат от общ прародител, който е обитавал Земята преди осемнайсет милиона години. Първи са се отделили като самостоятелен вид гибоните, преди шестнайсет милиона години. Орангутаните са ги последвали преди дванайсет милиона години. Горилите — преди десет милиона. Последни са се разделили хората и шимпанзетата, преди приблизително девет милиона години.

След разкодирането на човешкия геном през 2001-ва обаче генетиците откриха, че хората и шимпанзетата се различават само в един и половина процента от гените си — всичко на всичко само в петстотин гена, много по-малко от очакваното. В рамките на следващите няколко години учените се заеха да опишат съвсем точно различните гени при двата вида. Вече е ясно, че много структурни протеини, включително хемоглобинът и цитохром С протеините при шимпанзетата и хората са идентични. Кръвта на хората и шимпанзетата е еднаква. Ако двата вида са се разделили преди девет милиона години, защо все още си приличат толкова много?

Харвардските генетици смятат, че хората и шимпанзетата са продължили да се кръстосват дълго след като видовете са се разделили. Това кръстосване — или хибридизация — е създало еволюционен натиск върху хро-мозомата X, като я е принудило да се променя по-бързо от нормалното. Учените са открили, че най-новите гени в човешкия геном са се появили именно върху хромо-зомата X.

Оттук учените стигат до заключението, че нашите предци са продължили да се кръстосват с шимпанзета допреди 5.4 милиона години, когато видовото разделяне е станало окончателна Този нов възглед е в ярък контраст с общоприетото мнение, че след като настъпи видово обособяване, хибридизацията е „рядко явление“. Но според д-р Дейвид Райх от Харвард фактът, че хибридизацията рядко се наблюдава при други видове, „може би се дължи просто на факта, че не сме си поставяли за цел да я открием“.