Майкъл Крайтън - Ген

— Хм, да — каза Бари и закима отново. — Това би я показало като неподходяща за основен попечител на децата.

— Именно.

— Изненадан съм, че досега не се е подложила на тест.

— Не иска и да знае — каза Диел. — Има петдесет процента вероятност да носи гена. Ако го носи, накрая ще развие болестта и ще умре в пристъпи на умопомрачение и деменция. Но сега е на двайсет и осем. Болестта може да не се прояви още двайсет години. И ако разбере сега… това ще съсипе остатъка от живота й.

— Но би могло и да я успокои, ако се окаже, че не носи гена на заболяването.

— Рискът е твърде голям и тя предпочита да не се изследва.

— Да се сещате и за други някакви тестове?

— И още как — каза Диел. — Това е само началото. Искам да я тестват с всички достъпни в момента диагностични панели. Вече могат да се тестват хиляда и двеста гена.

Хиляда и двеста! На Синдлър му потекоха лигите. Превъзходно! Защо не беше чувал за това досега? Изкашля се.

— Вие, разбира се, си давате сметка, че ако поискате тестване на жена ви, тя ще поиска и вие да се подложите на изследвания.

— Няма проблем — каза Диел.

— Вече сте се изследвали?

— Не. Но знам как се подправят лабораторни резултати. Бари Синдлър се облегна назад.

„Идеално“.

Под високия балдахин на дърветата джунглата тънеше в мрак и тишина. Нито повей не поклащаше гигантските папрати. Хагар изтри потта от челото си, погледна назад към другите и продължи напред. Експедицията беше навлязла дълбоко в джунглите на Суматра. Никой не говореше, което беше точно по вкуса на Хагар.

До реката не оставаше много. На отсамния бряг имаше лодка от издълбан дънер и въже, опънато през реката. Прехвърлиха се на два пъти, Хагар стоеше прав в лодката и я придвижваше с теглене по въжето, после се върна сам да качи и втората група. Беше тихо, като се изключеше далечният вик на птица-носорог.

Продължиха по отсрещния бряг. Пътеката през джунглата ставаше по-тясна и разкаляна на места. На спътниците му това не им хареса — мърмореха. Накрая някой попита:

— Още колко остава?

Пак онова хлапе. Вечно мрънкащият американски тийнейджър с пъпките по лицето. Залепил се беше за майка си, едра матрона с широкопола сламена шапка.

— Наближаваме ли вече? — измрънка пак хлапето. Хагар сложи пръст на устните си.

— Тихо.

— Болят ме краката.

Другите туристи бяха спрели — групичка тъпаци с ярки Дрехи. И гледаха хлапето.

— Слушай — прошепна Хагар, — ако вдигаш шум, няма да ги видиш.

— И без това не ги виждам. — Хлапето се нацупи, но млъкна и застана в редицата, когато групата продължи напред. Днес бяха почти само американци. Хагар не обичаше амери-канците, но не те бяха най-лошите. Трябваше да признае, че най-лоши бяха…

— Там!

— Вижте, ей там!

Туристите сочеха развълнувано напред и кудкудякаха като кокошки. На петдесетина метра пред тях млад мъжки оран-гутан стоеше прав в клонака, който се полюляваше леко под тежестта му. Великолепно създание с червеникава козина, приблизително двайсет килограма, с бяла ивица над едното ухо. Хагар не го беше виждал от седмици.

Даде им знак да млъкнат и бавно тръгна по пътеката. Туристите го следваха по петите, препъваха се и се блъскаха един в друг.

— Шшш! — изсъска им той.

— Какво толкова? — каза един. — Нали сме в резерват.

— Шшшш!

— Но те са защитени тук…

— Шшшш!

На Хагар му трябваше тишина. Бръкна в джоба на ризата си и натисна копчето за запис. Свали микрофончето от ревера си и го хвана в ръка.

Бяха вече на трийсетина метра от орангутана. Минаха покрай табела, на която пишеше „РЕЗЕРВАТ ЗА ОРАНГУТАНИ БУКУТ АЛАМ“. Именно тук лекуваха осиротелите орангу-танчета и постепенно ги връщаха в естествената им среда. Имаше ветеринарна клиника, изследователска станция и екип учени.

— Щом е резерват, не виждам защо…

— Джордж, чу го какво каза. Млъкни. Двайсет метра.

— Вижте, още един. Два! Три!

Сочеха наляво. Високо сред зеления балдахин едногодишно орангутанче се придвижваше от клон на клон в компанията на по-голям свой събрат. Люлееха се грациозно. Хагар не се интересуваше от тях. Вниманието му беше насочено изцяло към първото животно.

— Орангутанът с бялата ивица не понечи да избяга. Висеше на една ръка, полюляваше се във въздуха и ги гледаше, кил-яал глава настрани. По-младите животни в листака горе бяха изчезнали. А този с бялата ивица не мръдваше от мястото си я ги гледаше.

Десет метра. Хагар вдигна микрофона пред себе си. Ту-пистите вадеха камерите си. Орангутанът гледаше право към Хагар. Издаде странен звук, като кашлица.