Майкъл Крайтън - Ген

Докато караше към центъра, хвърли поглед към флакончето, което се подаваше от джоба на престилката, метната на Дясната седалка. Ако не искаше да наруши протокола на изследването, трябваше да се върне в лабораторията и да напръска останалите плъхове преди пет следобед. Разписанията от този вид и необходимостта да се спазват символизираха всичо, което различаваше Джош от по-големия му брат. Преди Адам имаше всичко — привлекателна външност, много приятели, спортни постижения. Гимназиалните му години в елитното училище „Уестфийлд“ се състояха сякаш само от триумфи — редактор на училищния вестник капитан на футболния отбор, президент на клуба по дебати, накрая спечели и стипендия за колеж. За разлика от него, Джош беше типичният смотан зубър. Пълничък, нисък и тромав. Като вървеше, си влачеше краката — такава му беше походката и нищо не можеше да направи. Момичетата го презираха. Чуваше ги как се кискат зад гърба му по коридорите. Гимназията беше истинско мъчение за Джош. И той не се справи добре. Адам отиде да учи в Йейл. Джош едва го добута до „Емерсън Стейт“.

Сега всичко беше различно.

Преди година Адам го бяха уволнили от Дойче Банк. Проблемите му с наркотиците нямаха край. Междувременно Джош беше започнал в „Биоджен“ като обикновен лаборант, но бързо се беше придвижил нагоре, след като компанията започна да оценява трудолюбието и изобретателността му. Джош имаше акции на компанията и ако някой от проектите, върху които се работеше в момента, включително и този с гена на зрелостта, се реализираше на пазара, щеше да стане богат човек.

А Адам…

Спря пред съда. Адам седеше на стъпалата и гледаше в една точка, свел глава. Вехтият му костюм беше целият на петна, по страните му имаше поне двудневна четина. Чарлз Силвърбърг стоеше до него и говореше по телефона си.

Джош натисна клаксона. Чарлз му махна и си тръгна. Адам се повлече към колата.

— Благодаря ти, братле. — Настани се на седалката и тресна вратата. — Оценявам го.

— Няма проблем.

Джош се включи в движението и си погледна часовника. Имаше достатъчно време да закара Адам до къщата на майка им и да се върне на работа преди пет.

— Да не би да прекъснах нещо? — попита Адам.

Ето това най-много го дразнеше у брат му. Направо си умираше да обърква живота на всички около себе си. Това му носеше истинска наслада.

— Всъщност да.

— Съжалявам.

— Съжаляваш? Ако съжаляваше, щеше да престанеш с тази гадост.

— Стига бе, човек — каза Адам. — Откъде можех да зная? Беше си клопка, сериозно ти казвам. И Чарлз го каза. Оная кучка ме насади. Чарлз каза, че лесно ще ме измъкне.

— Нямаше да попадаш в капани — възрази Джош, — ако не купуваше дрога.

— О, я ми се разкарай от главата! Няма да ми четеш лекции.

Джош не каза нищо. Защо изобщо го беше споменал? След всичките тези години отлично знаеше, че каквото и да каже, ще е без значение. Нищо нямаше значение. Мълчанието се проточи.

— Съжалявам — каза накрая Адам.

— Не съжаляваш.

— Ами да, прав си. Прав си. — Адам сведе глава и въздъхна театрално. — Пак прецаках всичко.

Разкайващият се Адам.

Тази пиеса Джош я беше гледал многократно. Войнственият Адам, разкайващият се Адам, логичният Адам, отричащият Адам. И през цялото време пробите му за наркотици бяха положителни. До една.

На таблото светна оранжева светлинка. Бензинът му беше на привършване. Джош се огледа и видя, че е близо до бензиностанция.

— Трябва да заредя.

— Хубаво. Тъкмо ми се пикае.

— Ти ще стоиш в колата.

— Пикае ми се бе, човек.

— Стой в шибаната кола. — Джош спря до колонката и излезе. — Така, че да те виждам.

— Не искам да ти пикая в колата бе, човек… — Ти само гледай да се напикаеш…

— Ама…

— Стискай, Адам.

Джош пъхна кредитната си карта в процепа и зачака резервоарът да се напълни. Погледна към брат си през задното стъкло, после обратно към въртящите се цифри на брояча Бензинът беше станал наистина скъп. Май трябваше да си купи кола, която върви с по-евтино гориво.

Приключи и се върна в колата. Погледна брат си. На лицето му имаше странно изражение. А в колата се усещаше лека миризма.

— Адам?

— Какво?

— Какво си направил?

— Нищо.

Джош запали двигателя. Тази миризма… нещо сребристо привлече погледа му. Погледна пода между краката на брат си и видя сребристия цилиндър. Наведе се и го взе. Беше твърде лек.

— Адам…

— Нищо не съм направил!

Джош разклати цилиндъра. Беше празен.