Майкъл Крайтън - Ген

— Реших, че е нещо яко — каза брат му.

— Задник такъв.

— Що бе? Нищо не ми стана.

— За плъхове е, Адам. Току-що си вдишал вируси за плъхове.

Адам се тръшна назад.

— Лошо ли е?

— Не е добро.

Докато караше към къщата на майка им в Бевърли Хилс Джош обмисли случилото се и стигна до заключението, че нищо не заплашва Адам. Ретровирусът беше от щам, заразен за гризачи, и макар че не беше изключено да зарази и човек, дозата беше изчислена за животно с тегло осемстотин грама Брат му тежеше сто пъти повече. За генетична уязвимост не можеше да става и дума.

— Е, наред ли съм? — попита Адам.

— Да.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Извинявай де — каза Адам, докато слизаше от колата. — И ти благодаря, че ме докара. Чао, братле.

— Ще изчакам да влезеш — каза Джош. Гледаше как брат му минава по алеята и чука на вратата. Майка им му отвори. Адам влезе и тя затвори вратата.

Дори не погледна към Джош. Той запали двигателя и потегли.

По обед Алекс Бърнет излезе от кабинета си в правната фирма и тръгна към къщи. Разстоянието не беше голямо — живееше в апартамент на Роксбъри Парк с осемгодишния си син Джейми. Джейми беше настинал и днес не беше на училище. Баща й го наглеждаше, докато тя беше в кантората.

Завари баща си в кухнята да приготвя макарони със сирене. Напоследък Джейми само това ядеше.

— Как е той? — попита Алекс.

— Температурата му спадна. Иска макарони.

— Това е добре — каза тя. — Искаш ли аз да ги довърша? Баща й поклати глава.

— Ще се справя и сам. Не беше нужно да си идваш, между другото.

— Знам. — Тя замълча, после добави: — Съдията се произнесе, татко.

— Кога?

— Тази сутрин.

— И?

— Загубихме.

Баща й продължи да бърка.

— Всичко ли изгубихме?

— Да — каза тя. — По всеки параграф. Нямаш право над собствените си тъкани. Съдията ги е определил като „отпадъчен материал“, който университетът е отстранил с твое позволение. Съдът постановява, че нямаш никакви права над свои тъкани от какъвто и да било вид, след като те са били отделени от тялото ти. Университетът може да прави с тях каквото си иска.

— Но когато поискаха повторни…

— Съдията каза, че всеки средно съобразителен човек би се досетил, че тъканите се събират с търговска цел. Следователно ти мълчаливо си дал съгласието си.

— Но те ми казаха, че съм болен.

— Съдията е отхвърлил всичките ни аргументи, татко.

— Те ме излъгаха.

— Знам. Но според съдията добрата социална политика следва да насърчава медицинските изследвания. И ако отсъди в твоя полза сега, рискува да подложи крак на бъдещите изследователски проекти. Това е истинската причина за от-съждането му — общото добруване.

— Това няма нищо общо с добруването. А със забогатяването — каза баща й. — Три милиарда долара…

— Знам, татко. Университетите имали нужда от пари. А и като цяло, съдията просто повтори онова, което калифорнийските съдии правят през последните двайсет и пет години, от случая „Мур“ през осемдесета. Тогава съдът постановил, че тъканите на Мур са отпадъчни материали, върху които той няма право на претенции. Това решение на въпроса не е оспорено сериозно вече повече от две десетилетия.

— И какво ще стане сега?

— Ще обжалваме — каза тя. — Едва ли можем да се надяваме на нещо по-различно, но трябва да го направим, преди да стигнем до Върховния съд на Калифорния.

— И кога ще е това?

— След година.

— Имаме ли изобщо някакъв шанс?

— Абсолютно никакъв — каза Албърт Родригес и се завъртя със стола си към баща й. Родригес и другите адвокати на КУЛА бяха дошли в кантората на Алекс, след като бяха разбрали съдийското решение. — Никакъв шанс нямате и при обжалването, господин Бърнет.

— Изненадана съм — каза Алекс, — че сте толкова сигурен какво ще отсъди Върховният съд на Калифорния. — О, нямам представа какво ще отсъди Върховният съд — каза Родригес. — Казвам само, че ще изгубите това дело зависимо какво реши съдът.

— В какъв смисъл? — попита Алекс.

— КУЛА е щатски университет. Академичният съвет готов, от името на щата Калифорния, да вземе клетките на баща ви по силата на суверенното право.

Алекс примигна.

— Какво?

— Ако Върховният съд реши, че клетките на баща ви са негова собственост — което според нас е малко вероятно, — щатът ще присвои собствеността му по силата на суверенното право.

Суверенното право беше правото на държавата и щата да отчуждават частна собственост без съгласието на собственика, най-често за обществено ползване.