Майкъл Крайтън - Ген

— Но чрез суверенното право се отчуждават земи, върху които се строят училища или магистрали, това е принципната идея зад този…

— Щатът може да го приложи и във вашия случай — каза Родригес. — И ще го направи.

Баща й ги гледаше като ударен от гръм.

— Шегувате ли се?

— Не, господин Бърнет. Касае се за законно отнемане и щатът ще упражни правото си на него.

— Тогава каква е целта на тази среща? — попита Алекс.

— Сметнахме, че е редно да ви информираме за ситуацията, с надеждата, че ще осъзнаете колко безсмислени са бъдещите съдебни битки.

— Предлагате да прекратим съдебния спор? — попита Алекс.

— На ваше място така бих посъветвал клиента си, да — каза Родригес.

— Прекратяването на съдебния спор ще спести на щата значителни разноски.

— Не само на щата, на всички — каза Родригес.

— И какво ще ни предложите като споразумение, ако се съгласим да прекратим делото?

— Нищо, госпожо Бърнет. Съжалявам, ако сте ме разбрали погрешно. Не става дума да договорки и споразумения. Дойдохме само за да обясним позицията си, така че вие да вземете информирано решение в свой интерес.

Баща й се изкашля.

— Казвате ни, че каквото и да става, пак ми вземате клетките. Че каквото и да става, вече сте ги продали за три ми-лиарда долара. И че каквото и да става, ще си задържите тезии пари до последния цент.

— Така казано звучи зле, но иначе е точно — каза Родригес.

Срещата приключи. Родригес и колегите му им благодариха за отделеното време, взеха си довиждане и излязоха. Алекс кимна на баща си и излезе след тях. Франк Бърнет ги гледаше през стъклото как си говорят нещо.

— Копелета гадни — каза той. — Що за свят е това?

— Що за свят, наистина — обади се някой зад него. Бърнет се обърна.

Млад мъж с очила с рогови рамки седеше в дъното на съвещателната зала. Бърнет си спомни, че беше видял младежа да влиза по време на срещата — носеше поднос с кафе и чаши, беше го оставил на библиотечката до стената. А после беше седял в ъгъла до края на обсъждането. Бърнет беше решил, че сигурно е някой от младшите сътрудници на фирмата, но спокойното му самоуверено държане противоречеше на това заключение.

— Нека си го признаем, господин Бърнет — каза той, — факт е, че ви прецакаха. Оказва се, че вашите клетки са много редки и ценни. Те са ефикасен производител на цитокини, химикали, които се борят с рака. Това е истинската причина да оцелеете. В интерес на истината, вашите клетки бълват цитокини по-ефикасно от който и да било производс процес. Затова струват толкова много пари. Докторите от КУЛА нито са създали, нито са изобретили каквото и било. Нито са модифицирали генетично каквото и да било Просто са взели ваши клетки, отгледали са ги в стъкълце и са ги продали на „Биоджен“. А вие, приятелю мой, сте прецакан.

— Кой сте вие? — попита Бърнет.

— Нямате и надежда за справедливост — продължи младежът, — защото съдилищата ни са тотално некомпетентни Съдилищата ни не разбират колко бързо се променят нещата. Не разбират, че вече живеем в нов свят. Новостите не стигат до тях. И понеже са технически неграмотни, не разбират какви процедури са били извършени — или във вашия случай, какви не са били извършени. Вашите клетки са били откраднати и продадени. Съвсем просто, нали? А съдът реши, че в това няма нищо нередно.

Бърнет въздъхна дълбоко.

— Но — продължи младият мъж — все още не е късно крадците да получат възмездие.

— И как ще стане това?

— Понеже КУЛА по никакъв начин не е променила клетките ви, друга компания може да вземе същите тези клетки, да направи минимални генетични промени в тях и да ги продаде като нов продукт.

— Но „Биоджен“ вече има моите клетки.

— Вярно. Но клетъчните линии са нещо крехко и уязвимо. Може да им се случи какво ли не.

— Какво имате предвид?

— Клетъчните култури са уязвими на плесени, бактериални инфекции, замърсяване, мутации. Много неща могат да се объркат.

— В „Биоджен“ сигурно вземат предпазни мерки…

— Разбира се. Но понякога предпазните мерки не са достатъчни — каза мъжът.

— Кой сте вие? — отново попита Бърнет. Погледна през стъклената стена към по-големия офис отвън. Зачуди се къде ли е изчезнала дъщеря му.

— Аз съм никой — каза младият мъж. — Вие никога не сте ме виждали.

— Имате ли визитка? Мъжът поклати глава.

— Аз не съм тук, господин Бърнет. Бърнет се намръщи.

— А дъщеря ми…

— Си няма представа. Никога не съм разговарял с нея. Това си е между нас двамата.