Майкъл Крайтън - Конго

И тогава някой откри кратка статия в Електроник Нюз от 17 ноември, 1978 година: „Производството по технологията на Макфий спряно“. В нея се обясняваше, че Уолтман, Масачузетс, фирма на Корпорация Сайлък, била изоставила експерименталната технология за получаване на изкуствени диаманти с отлагане на боров монослой. Процесът на Макфий бил изоставен като прекалено скъп и ненадежден за получаване на „желаните полупроводникови свойства.“ Статията заключаваше, че „други фирми са подценили проблемите в отлагането на боров монослой; Морикава (Токио) изоставил процеса Нагаура през септември същата година.“ Връщайки нещата назад във времето, столовата на ТСЗР намести липсващите късчета от главоблъсканицата по местата им.

През 1971 година Интек, компанията за микроелектроника от Санта Клара, била първа предвидила, че диамантените полупроводници ще бъдат от особена важност за едно бъдещо поколение „свръхпроводящи“ компютри през осемдесетте години.

Първото поколение електронни компютри, ENIAC и UNIVAC, построени в най-дълбока секретност през военните години в началото на четиридесетте, използваха електровакуумни лампи. Електровакуумните лампи притежават средно време на живот двадесет часа, но при наличието на хиляди такива нажежени лампи в една машина, някои компютри блокират на всеки седем до дванайсет минути. Технологиите представяни от електровакуумните лампи налагат едно ограничение върху размера и мощността на планираните второ поколение компютри.

Второто поколение обаче никога не използва електровакуумни лампи. През 1947 година с изобретяването на транзистора — сандвич от твърд материал с големина на нокът, който изпълнява всички функции на електровакуумната лапма — сложи началото на нова ера от „твърдотелни“ електронни устройства, които се нуждаеха от малка мощност, генерираха малко топлина, и бяха по-малки и по-надеждни отколкото електровакуумните лампи които те замениха. Силициевата технология осигури в продължение на двадесет години базата за три поколения компютри, все по-компактни, надеждни и евтини.

Но през седемдесетте години конструкторите на компютри започнаха да се сблъскват с присъщите ограничения на силициевата технология. Макар и схемите да се бяха свили до микроскопични размери, скоростта на пресмятане все още зависеше от дължината на схемата. По-нататъшното миниатюризиране обаче на схемите върна обратно един стар проблем: топлината. По-малките схеми буквално се разтопяваха от отделяната топлина. Нужен беше метод, който едновременно да елиминира топлината и да намали съпротивлението.

От петдесетте години насам беше известно, че много метали при охлаждане до много ниски температури се превръщат в „свръхпроводници“, при което потокът от електрони препуска през тях необезпокояван от нищо. През 1977 година IBM обяви, че конструира един суперсвръхскоростен компютър с размера на грейпфрут, охлаждан от течен азот. Свръхпроводящият компютър изисква една радикално нова технология, и един нов диапазон от нискотемпературни конструктивни материали.

Произведените диаманти щяха да намерят извънредно широко приложение.

Няколко дни по-късно столовата на ТСЗР излезе с едно алтернативно обяснение. Според новата теория, седемдесетте години са били десетилетие с безпрецедентен ръст при компютрите. Макар и първите производители на компютри през четиридесетте да бяха предсказали, че четири компютъра ще бъдат достатъчни да вършат всички изчисления на целия свят в обозримото бъдеще, експертите очакваха, че към 1990 година в действителност ще има един милиард компютри, като по-голямата част от тях ще бъдат свързани посредством комуникационни мрежи с другите компютри. Такива мрежи не съществуваха, и дори можеха да се окажат теоретически неосъществими. (Едно изследване на хановерския институт през 1975 година заключи, че земната кора не съдържа достатъчно метал, за да се конструират необходимите компютърни мрежи за предаване на данни.)

Според Харви Ръмбо осемдесетте години ще се характеризират с критичен недостиг от компютърни системи за предаване на данни: „Точно както кризата с изкопаемите горива изненада индустриалния свят през седемдесетте, така и недостигът на предаване на информация ще бъде удар за света през следващите десет години. През седемдесетте хората бяха лишени от движение, но през осемдесетте ще бъдат лишени от информация, и остава да се види, коя липса ще се окаже по-съдбоносна.“