Майкъл Крайтън - Конго

През 1292 година един персиец на име Мохамед Зиад твърдял, че „един голям диамант [с размера на] мъжки юмрук… бил изложен на улиците на Занзибар, и всички твърдели, че произходът му бил от вътрешността, където можели да се открият развалините на един град наречен Зиндж, и там можело да се открият такива диаманти в изобилие, пръснати по земята и също така в реките…“

През 1334 година друг арабин, Ибн Мохамед, твърдял „че нашият отряд направи приготовления да потърси града Зиндж, но скоро прекрати търсенето след като научи че градът отдавна бил изоставен, и силно разрушен. Казват, че архитектурата на града била много странна, защото вратите и прозорците били построени като криви под формата на полумесец, а къщите били заети от някакво войнствено племе космати мъже, които говорели шепнешком непознат език…“

След това пристигнали португалците, тези неуморими усвоители на нови земи. През 1544 година вече навлизали навътре от западното крайбрежие нагоре по течението на мощната река Конго, но скоро се сблъскали с всички онези препятствия, които щели да прекъснат за няколко столетия изследването на централна Африка. Конго не била плавателна след първата група бързеи, на двеста мили навътре в континента (там, където на времето е било Леополдвил, сега е Киншаса). Местните жители били враждебно настроени и канибали. А кипящата от изпарения джунгла била източник на болести: малария, сънна болест, шистосомоза, черноводна треска, които косели чуждестранните нашественици.

Португалците никога не успели да проникнат в централно Конго. Нито пък успели да сторят това англичаните; под командването на капитан Бренър през 1644 година цялата му експедиция потънала като във водата сред джунглата. В продължение на още две столетия Конго ще остане бяло петно върху картите на цивилизования свят.

Ранните изследователи обаче повтаряли легендите, проникващи от вътрешността на континента, включително и историята за град Зиндж. Един португалски художник, Хуан Диего де Валдес, през 1642 година нарисувал широко известната картина на изгубения град Зиндж.

— Той обаче също така рисувал и картини на мъже с опашки и маймуни съвокупляващи се с местни жени — каза Сара Джонсън.

Някой изстена.

— Очевидно Валдес е бил инвалид — продължи тя. — Той е прекарал целия си живот в Сетубал, пил е с моряците и е рисувал картини базирани на разговорите им.

Едва към средата на деветнадесети век Ричард Бъртън и Спийк, Бейкър и Ливинстън, особено Станли, изследват цялостно черния континент. Никой от тях обаче не успява да открие дори и следа от изгубения град Зиндж. Но и през следващите сто години той си остава чиста легенда.

Дълбоко униние обзе екипа по проекта Ейми.

— Казах ви, че новините не са добри — каза Сара Джонсън.

— Значи искаш да кажеш, че тази картина се базира само на някакво описание, и че ние в действителност изобщо не знаем дали градът съществува или не, така ли?

— Боя се, че е така — отвърна Сара Джонсън. — Няма никакво доказателство, че градът изобразен на картината, изобщо някога е съществувал. Това е само една легенда.

Пълното доверие на Питър Елиът в достоверната информация на двайсети век: факти, схеми, графики, го беше заварило неподготвен за възможността, че гравюрата от 1642 година, с всичките си подробности, е била просто рожба на въображението на един художник. Новината му подейства като шок.

Плановете им да отведат Ейми в Конго изведнъж се превърнаха в детинска наивност; сходството на примитивните й картини с гравюрата на Валдес от 1642 година беше очевидно случайно. Как бяха могли да повярват, че изгубеният град Зиндж е нещо друго освен древна приказка? В света на седемнадесети век с неговите устремно разширяващи се хоризонти и нови чудеса, представата за такъв град би изглеждала съвсем на място, дори и убедителна. Но в компютризираното двадесето столетие изгубеният град Зиндж беше толкова реален, колкото и Камелот или Ксанаду. Само един глупак би могъл така лековерно да приеме легендата за действителност.

— Значи изгубеният град просто не съществува — обобщи той.

— О, той съществува, — произнесе тя. — Няма и съмнение.

Елиът бързо вдигна поглед и видя, че женският глас не принадлежеше на Сара Джонсън. Върлинесто момиче на двайсет и четири-пет години се беше появило в дъното на стаята. Можеше да мине и за красиво, ако не беше студенината, която лъхаше от нея. Беше облечена в строг, делови костюм, и носеше куфарче, което постави на масата и щракна ключалките.