Елиът си помисли над думите му и ги обсъди на събранието с екипа по проекта Ейми в десет часа. Те разгледаха възможните промишлени приложения на маймуните и вероятните изгоди за работодателите, такива като липсата на профсъюзи и допълнителни трудови възнаграждения. В края на двайсетото столетие това бяха важни причини. (През 1978 година за всеки автомобил слязъл от конвейера на монтажните линии в Детройт, разходите по един работник за здравно осигуряване надвишаваха разходите за цялата стомана използвана в изработката на един автомобил.)
Стигнаха обаче до заключението, че видението за „индустриализираните маймуни“ си беше чиста халюцинация. Една маймуна като Ейми съвсем не беше евтина и тъпа версия на човека работник. Точно обратното: Ейми представляваше високоинтелигентно и сложно същество, извадено от естествената си природна среда и поместено в модерния промишлен свят. Тя се нуждаеше от много внимателен надзор; беше капризна и ненадеждна; а здравето й винаги беше изложено на риск. Просто нямаше никакъв смисъл да се използва в промишлеността. Ако Морикава имаше видения за маймуни сръчно заваряващи стомана, сглобяващи телевизори и хай-фай системи, то си беше за него сметка.
Единствената сериозна забележка дойде от Бергман, специалистът по детска психология.
— Четвърт милион долара са много пари — каза той, — а мистър Морикава определено не е глупак. Трябва да е научил за Ейми покрай картините й, които ясно демонстрират, че е невротична и трудна за работа. Щом проявява такъв интерес към нея, това е свързано само с рисунките й. Но аз просто не мога да си представя защо тези картини ще струват четвърт милион долара.
Нито пък някой друг можеше да се досети, и дискусията се насочи към самите рисунки и новопреведените текстове. Сара Джонсън, която отговаряше за изследването на източниците, започна с обезсърчителния коментар:
— Имам лоши новини за Конго 4 4 Основният източник на Джонсън беше категоричният труд на А. Дж. Паркинсън, Делтата на Конго в митове и истории (Лондон; Питърс, 1904)
.
Тя обясни, че повечето от записаните истории не съдържат нищо за Конго. Древните египтяни от горното поречие на Нил знаели само, че реката им извира много далеч на юг, в район който те нарекли Земята на дърветата. Това било тайнствено място с гори толкова гъсти, че дори и посред бял ден мракът в тях бил непроницаем. Странни създания обитавали този вечен мрак, включително и дребни човечета с опашки, и животни наполовина бели и наполовина черни.
Почти четири хиляди години оттогава нищо по-съществено не е научено за вътрешността на Африка. Арабите дебаркирали в Източна Африка през седми век от новата ера; това били търсачи на злато, слонова кост, подправки, и роби. Но арабите били моряци търговци, и не се осмелили да навлязат във вътрешността. Те нарекли вътрешността Зиндж или Земята на чернокожите, област, запълнена с приказни фантазии. Носели се истории за огромни гори и дребни хора с опашки; легенди за бълващи огън планини, запълващи небесата с дим; приказки за местни селища превзети от маймуните, които съжителствали с жените; небивалици за гиганти с космати тела и плоски носове; разкази за създания получовеци, полулеопарди; страховити истории за местни пазари, на които се продавали най-големите деликатеси — бутове от угоени човеци.
Тези истории били достатъчни, за да държат арабите на дистанция, само по крайбрежието, въпреки че се разнасяли истории не по-малко вълнуващи, изпълнени с планини от блестящо злато, речни корита изобилстващи с диаманти, животни, говорещи езика на хората, гигантски цивилизации сред джунглата с невъобразим разкош. Една история специално намерила място във всички източници без изключение: легендата за Изгубения град Зиндж.
Съгласно легендата, един град известен на евреите от Соломоново време, бил източникът на невъобразими богатства от диаманти. Маршрутът на керваните до града бил пазен по-строго от всичко, тайната предавана от баща на син, като свещена вяра в продължение на безброй поколения. Но диамантените мини се изтощили и градът сега лежал в развалини някъде в черното сърце на Африка. Недостъпният път на керваните бил погълнат от джунглата, и последният търговец, комуто била известна тайната на маршрута, я отнесъл със себе си в гроба преди много столетия.
Тайнственото и примамливо място арабите нарекли Изгубения град Зиндж 5 5 Приказният град Зиндж е основата за популярния роман на Райдър Хагард Рудниците на цар Соломон, публикуван за пръв път през 1885 година. Хагард, надарен лингвист, бил служил сред обкръжението на губернатора на провинция Натал през 1875 година, и явно е научил за Зиндж от съседните зулуси по онова време.
. И въпреки оцелялата му до днешни дни слава Джонсън успя да открие съвсем малко по-подробни описания на града. През 1187 година един арабин от Момбаса на име Ибн Барату, записал, че „коренните жители на региона разказват… за един изгубен град далеч във вътрешността на страната, наречен Зиндж. Там обитателите му, които са чернокожи, на времето живели сред богатство и охолство, като дори и робите се кичели с скъпоценни камъни и особено сини диаманти, защото там имало несметни находища от диаманти.“
Читать дальше