Майкъл Крайтън - Конго

И в този момент видя картина, за която по-късно каза, че я накарала цялата да настръхне.

Това беше португалска гравюра първоначално гравирана през 1642 година и препечатана в едно издание от 1842 година. Мастилото вече бе пожълтяло върху хрупкавата хартия, но въпреки това съвсем ясно се виждаше разрушеният град, обрасъл от всички страни с пълзящи лиани и гигантски дървета. Вратите и прозорците бяха изградени с полукръгли арки, точно както ги беше нарисувала Ейми.

По-късно Елиът описва случая така:

— Това беше възможност, която се явява само веднъж в живота на изследователя — ако е късметлия. Разбира се, не знаехме нищо за картината; надписът под нея беше написан с печатарски курсив и включваше една дума, която изглеждаше като Зиндж, и датата 1642 година. Незабавно наехме опитни преводачи от древноарабски и португалски от седемнадесети век, но не в това беше работата. Работата беше там, че имахме възможността да отговорим на един основен теоретически въпрос. Картините на Ейми ясно доказваха съществуването на специфична генетична памет.

Предположението за съществуването на генетична памет се издига за пръв път от Мараис през 1911 година, и оттогава насам се дискутира най-усилено. В най-простата си форма теорията предполага, че механизмът на генетичната наследственост, който обуславя предаването на всички физически характеристики, не се ограничава само с физическите черти. При по-низшите животни поведението е генетически ясно определено; те се раждат със сложно поведение, което не е необходимо да се заучава. Но по-висшите животни притежават далеч по-гъвкаво поведение, в зависимост от заучаването и паметта. Въпросът беше дали при по-висшите животни, особено маймуните и хората, физическият апарат се определя по рождение от гените им.

Сега Елиът чувстваше, че с Ейми те бяха получили доказателството за съществуването на такава памет. Ейми беше отведена от Африка на седеммесечна възраст. В случай, че тя не беше виждала града през този период, сънищата й представляваха специфична генетична памет, която можеше да се провери с едно пътешествие до Африка. Вечерта на 11 юни екипът по проекта Ейми беше изразил съгласието си. Ако успееха да го организират — и финансират — те щяха да върнат Ейми обратно в Африка.

На 12 юни екипът изчака преводачите да завършат работата върху материала източник. Проверката на преводите трябваше да е готова след два дни. Пътешествието обаче на Ейми с двама придружители от проекта до Африка щеше да струва най-малко тридесет хиляди долара, една значителна част от общия им годишен работен бюджет. А транспортирането на горила през половината свят щеше да породи огромен куп проблеми свързани с митническите ограничения и бюрократичната машина.

Очевидна беше нуждата им от специализирана помощ, но не знаеха към кого да се обърнат. И тогава точно в този момент, на 13 юни, доктор Карън Рос им се обади, за да им каже, че след два дни ще повежда експедиция в Конго. И макар че тя не прояви интерес към идеята на Елиът да го вземат заедно с Ейми, тя изрази, поне по телефона, едно забележителна осведоменост за начина, по който се подготвяха и изпращаха експедиции по целия свят.

На въпроса й дали е удобно да дойде в Сан Франсиско да се срещне с него, доктор Елиът отвърна с възторг, че тя е добре дошла по всяко удобно за нея време.

За Питър Елиът денят 14 юни 1979 година остана в паметта му като ден изпълнен с внезапни обрати. Той започна в 8 часа сутринта в адвокатската кантора на Съдърланд, Мортън & О’Конъл в Сан Франсиско, поради заплахата от иск за задържане под стража от страна на АЗП, иск, станал изключително важен поради решението му да изведе Ейми от страната.

Срещата им с Джон Мортън се състоя в облицованата с дърво библиотека на фирмата с изглед към Грант Стрийт. Мортън си водеше бележки в един жълт линиран бележник.

— Мисля, че сте прав — започна адвокатът, — но ще ви помоля да ми дадете няколко факти. Ейми е горила, така ли?

— Да, женска планинска горила.

— Възраст?

— Сега е на седем години.

— Значи е още дете?

Елиът обясни, че горилите узряват в периода от шест до осем годишна възраст, така че Ейми вече може да се счита за еквивалент на шестнадесетгодишно момиче.

Мортън драскаше бързо в бележника си.

— Можем ли да считаме, че е все още непълнолетна?

— Трябва ли да казваме това?

— Така считам.

— Да, тя е все още непълнолетна — каза Елиът.