Майкъл Крайтън - Конго

Коефициентът й на усвояване на нови думи падна от 2,7 на седмица до 0,8; а темпото на спонтанно формиране на думи спадна от 1,9 до 0,3. Диапазонът от време, през който поддържаше вниманието си будно към даден предмет или проблем, намаля наполовина. Резките промени в настроението й се увеличиха; хаотичното и немотивирано поведение стана обичайно; емоционалните избухвания зачестиха всеки ден. Ейми беше висока четири фута и половина, и тежеше 130 паунда. Беше изключително силно животно. Екипът започна да се тревожи дали в случай на необходимост може да се справи с нея.

Отказът й да обсъжда сънищата си с тях ги обезсърчаваше. Те опитаха различни научни подходи; показваха й картини от учебници и списания; включиха окачените на тавана видеомонитори в денонощен режим на работа, в случай че направеше някакъв важен знак докато беше сама (подобно на малките деца, Ейми често „разговаряше със себе си“); те дори предписаха поредица от неврологични изследвания, включително ЕКГ.

Накрая успяха да разбудят интереса й с рисуването с пръсти.

Това има огромен успех. Ейми беше повече от ентусиазирана от рисуването с пръсти, и след като прибавиха стрити кайенски люти чушки към боите, тя престана да си облизва пръстите. Рисуваше бързо картините си; това сякаш я поотпусна, и тя отново стана като предишната.

Дейвид Бергман, специалистът по детска психология, отбеляза, че това, което Ейми в действителност рисува, е сбор от очевидно свързани изображения: преобърнати лунни сърпове или полукръгове, които винаги са свързани с областта на вертикалните зелени ивици. Ейми нарича зелените ивици „гора“, а полукръговете „лоши къщи“ или „стари къщи“. Освен това често рисува черни кръгове, които нарича „дупки“.

Бергман предупреждава да не се правят прибързани заключения, че тя рисува древни сгради от джунглата. „Като я наблюдавам как непрекъснато рисува, като обзета от натрапчива идея, се убеждавам, че Ейми е дълбоко разтревожена от тези картини, и се опитва да ги изтласка от съзнанието си като ги изложи върху хартията.“

В действителност, природата на изображенията остана тайна за екипа от проекта Ейми. В края на април 1979 година те заключиха че сънищата й могат да бъдат обяснени по четири различни начина. По реда на тяхната сериозност те следват така:

1. Сънищата са опит да се рационализират събития от ежедневния й живот. Обичайното обяснение на (човешките) сънища, но екипът се съмняваше, че това обяснява нещата в случая с Ейми.

2. Сънищата са преходни изражения на съзряването. С възрастта си от седем години Ейми беше горила тийнейджър, и в продължение на близо година тя беше демонстрирала много типични тийнейджърски черти, включително избухвания и депресии, загриженост за външния си вид, начало на интереса към другия пол.

3. Сънищата са феномен специфичен за всеки вид. Не беше изключено всички горили да имат смущаващи сънища, и при онези сред природата резултантният стрес се регулираше по някакъв начин от поведението на групата. Макар че изследванията върху горилите сред природата датираха от двайсет години, свидетелства за този феномен нямаше.

4. Сънищата са първият признак за инципиентна деменция. Това беше вероятността, от която най-много се страхуваха. За да се обучава ефективно една горила, обучението й трябва да започне още от детска възраст; с напредването на годините изследователите очакваха да видят дали животните им ще пораснат умни или глупави, своеволни или послушни, здрави или болнави. Здравето на маймуните беше обект на непрестанни тревоги; множество програми се бяха провалили след години усилия и разходи само защото маймуните умираха от физически или психически заболявания. Тимоти, едно шимпанзе от Атланта, през 1976 година получи психически увреждания и направи самоубийство чрез копрофагия, задавяйки се със собствените си фекалии. Морис, орангутан от Чикаго, се превърна в невротик, развивайки фобии, станали причина за прекратяването на работата през 1977 година. За добро или за лошо, самата интелигентност, която правеше маймуните подходящи обекти за изследване, ги правеше също така и нестабилни също като хората.

Но екипът по проекта Ейми не беше в състояние да помръдне нещата от мъртвата им точка. През май 1979 те направиха нещо, което впоследствие се оказа от съдбоносна важност: решиха да публикуват рисунките на Ейми, и предложиха изображенията й на Журнала за бихейвиористични науки.