Майкъл Крайтън - Конго

Травис погледна екрана и реши, че това обстоятелство е крайно невероятно при предстоящата конгоанска експедиция. Той изключи компютъра.

Карън Рос беше силно възбудена от новото си назначение. Малко преди полунощ набра списъците с ведомостите на терминала в кабинета си. ТСЗР разполагаше със зооексперти в различни области, които службата издържаше с номинални заплащания от една фондация с благотворителна цел наречена Фонд за дивите животни към земните ресурси. Ведомостите бяха подредени по таксономичен признак. Под раздела „Примати“ тя откри четиринадесет имена, включително няколко в Борнео, Малайзия и Африка както и в Съединените щати. В Щатите имаше само един изследовател на горили, приматолог на име доктор Питър Елиът, от калифорнийския университет в Бъркли.

Файлът на екрана посочваше, че Елиът беше двайсет и девет годишен, неженен, доцент без службебна катедра във факултета по зоология. В раздела Основен Изследователски Интерес фигурираше „Комуникации с примати (Горила)“. Финансирането беше осигурено за нещо под името Проект Ейми.

Тя погледна часовника си. В Хюстън беше само полунощ, 10 часа вечерта в Калифорния. Тя набра домашния номер изписан на екрана.

— Здравейте — обади се внимателен мъжки глас.

— Доктор Питър Елиът ли е?

— Да… — Гласът все още беше внимателен и колеблив. — Да не сте журналистка?

— Не — отвърна тя. — Обажда се доктор Карън Рос от Хюстън; работя към фонда за дивите животни в службата за земни ресурси. Ние финансираме изследванията ви.

— О, да… — Гласът още беше внимателен. — Значи сте сигурна, че не сте журналистка? Считам за честно да ви предупредя, че записвам този телефонен разговор, който мога после да използвам като потенциален юридически документ.

Карън Рос се поколеба. Последното нещо, от което се нуждаеше в момента, беше някакъв параноичен учен, регистриращ ситуацията в ТСЗР. Тя остана няма.

— Американка ли сте? — запита той.

— Разбира се.

Карън Рос погледна екрана пред себе си, където беше излязло съобщението: ПОТВЪРДЕНА ГЛАСОВА ИДЕНТИФИКАЦИЯ: ЕЛИЪТ, ПИТЪР, 29 ГОДИНИ.

— Кажете с какво се занимавате — обади се Елиът.

— Ами, каним се да изпратим експедиция в региона Вирунга в Конго и …

— Наистина ли? Кога потегляте? — Гласът му изведнъж стана възбуден и момчешки.

— Е, всъщност, тръгваме след два дни, и …

— Идвам с вас — заяви Елиът.

Рос беше толкова изненадана, че просто остана без думи.

— Всъщност, доктор Елиът, аз не ви се обаждам за това, а …

— Аз така или иначе съм планирал да тръгвам натам — заяви Елиът. — С Ейми.

— Коя е тази Ейми?

— Ейми е горила — каза Питър Елиът.

Не би било етично да се твърди, както някои приматолози по-късно направиха, че Питър Елиът трябвало „да се измъкне от града“ през юни 1979. Мотивите му, също както и планът зад решението да замине за Конго, са известни на много хора. Професор Елиът и екипът му бяха взели решение да заминат за Африка най-малко два дни преди Рос да му телефонира.

Вярно е обаче, че Питър Елиът беше обект на яростна атака: от вътрешни групи, от пресата, от академичните си колеги и дори от членове на собствения му факултет в Бъркли. Към края Елиът дори беше обвинен, че е „нацистки престъпник“ замесен в „изтезания на неми [sic] животни“. Не би било преувеличено да се каже, че през пролетта на 1979 година Елиът беше принуден да води битка за професионалния си живот.

А изследователската му дейност беше започнала съвсем обикновено, дори може да се каже до известна степен случайно. Питър Елиът беше двадесет и три годишен дипломант в антропологическия факултет в Бъркли когато за пръв път прочете за горилата с амебна дизентерия преместена от минеаполиската зоологическа градина в института по ветеринарна медицина в Сан Франсиско за лечение. Това беше през 1973 година, в първите вълнуващи години на изследването езика на животните.

Идеята, че животните могат да се научат да говорят, датира много отдавна. През 1661 година Самуел Перуз видял едно шимпанзе в Лондон и записал в дневника, че то „прилича на човек по страшно много неща… Мисля, че то вече разбира доста английския език и аз съм склонен да считам, че то може да се научи да говори или да прави знаци.“ Друг автор от седемнадесети век отива дори още по-далеч с думите „Маймуните и бабуините… могат да говорят, но не го правят от страх, че ще бъдат експлоатирани и принудени да работят.“