Майкъл Крайтън - Сфера

— Никога не съм можел да го разбера.

— Защо? Съвсем просто е.

— Можеш ли да ми го обясниш?

— Готово.

— На английски?

— Искаш да кажеш — без математика?

— Да.

— Добре, ще опитам — Тед се намръщи, но Норман знаеше, че му е приятно. Тед обичаше да изнася лекции. — Добре, да видим откъде да започнем. Запознат ли си с идеята, че гравитацията е просто геометрия?

— Не.

— Изкривяването на пространството и времето?

— Не, наистина не знам.

— Ах. Айнщайновият принцип за относителността?

— Съжалявам — рече Норман.

— Няма значение — отвърна Тед. На масата имаше купа с плодове. Тед изпразни купата и постави един плод на масата.

— Така. Тази маса е пространството. Едно хубаво, плоско пространство.

— Ясно — рече Норман.

Тед продължи да разполага плодовете.

— Този портокал е слънцето. А това са останалите планети, които се движат в орбити около слънцето. Ето че на масата сме подредили Слънчевата система.

— Да.

— Чудесно — каза Тед. — И така, Слънцето, — той посочи портокала в средата на масата, — е много голямо и затова притежава мощна гравитация.

— Правилно.

Тед подаде на Норман една съчма от лагер.

— Това е космически кораб. Искам да го изпратиш през Слънчевата система, така че да премине близко до Слънцето. Ясно?

Норман взе съчмата и я търколи така, че да премине близо до портокала.

— Готово.

— Както виждаш, съчмата се търкаля по права линия през масата.

— Така е.

— Но в действителност, какво би се случило с твоя космически кораб, когато минава край Слънцето?

— Ще бъде привлечен от него.

— Да. Както казваме, „ще падне върху Слънцето“. Космическият кораб ще очертае крива линия и ще се удари в Слънцето. Но твоят космически кораб не се удари.

— Не.

— Значи плоската маса не ни върши работа — каза Тед. — Пространството не може да е плоско като масата.

— Не може ли?

— Не — потвърди Тед.

Той взе празната купа и постави портокала на дъното.

— А сега, изтъркаляй съчмата покрай Слънцето.

Норман търколи стоманената съчма по края на купата. Съчмата изви по спирала към вътрешността на купата и накрая се блъсна в портокала.

— Ето — посочи Тед. — Космическият кораб се блъсна в Слънцето, точно както би станало в действителност.

— Но ако го бях засилил повече — каза Норман — щеше да премине покрай него. Щеше да пресече дъното на купата, да изкачи отсрещната стена и да изскочи навън.

— Правилно — кимна Тед. — Съвсем като в действителността. Ако космическият кораб е набрал достатъчна скорост, той ще напусне гравитационното поле на Слънцето.

— Така си е.

— Значи, — продължи Тед, — показахме, че космически кораб преминаващ покрай Слънцето би се държал така, сякаш навлиза в район с изкривено пространство. Пространството около Слънцето е изкривено също като тази купа.

— Аха…

— И ако изпратиш с подходяща скорост твоя кораб, той няма да излезе от купата, а ще се върти в нея до безкрайност. Точно това правят и планетите. Въртят се непрестанно вътре в купата, създадена от Слънцето.

Той постави портокала обратно на масата.

— За да се приближим до действителността, представи си, че масата е гумена и планетите оставят малки вдлъбнатини на мястото, където се намират. Ето това е пространството. Истинското пространство е изкривено и степента на това изкривяване е в зависимост от гравитацията.

— Да…

— Тоест, — продължаваше Тед, — пространството се изкривява от гравитацията.

— Ясно.

— А това означава, че можеш да си представиш гравитацията като изкривяване на пространството. Земята има гравитация — защото изкривява пространството около себе си.

— Съвсем просто.

— Само че не е толкова просто — рече Тед.

Норман въздъхна.

— Така си и мислех.

Хари влезе в каютата, погледна поставения на масата плод, но не каза нищо.

— Сега, — рече Тед, — когато търкулна съчмата в купата, вероятно забеляза, че тя не само се движи по спирала надолу, но и се ускорява, нали?

— Да.

— Колкото по-бързо се движи един обект, толкова по-бавно тече времето върху него. Айнщайн го е доказал още в началото на века. С други думи, можем да кажем, че изкривяването на пространството също така означава и изкривяване на времето. Колкото по-малки са кръговете на движещия се обект, толкова по-бавно минава времето за него.

— Всъщност… — понечи да се намеси Хари.

— Теоремата на Лейман — каза Тед. — Дай на човека възможност, да схване нещата.