Майкъл Крайтън - Сфера

— Защо?

— Вероятно подготвяното пътуване се е оказало твърде опасно. Изпратили са първо автоматично управляван кораб, с намерение да го последва кораб с екипаж.

— И закъде са го изпратили? — попита Барнс.

— Когато става дума за пътуване във времето, не можеш да го изпратиш за някъде. Изпращаш го за някога.

— Добре. И за кога са го изпратили?

Хари вдигна рамене.

— Все още не разполагаме с необходимата информация.

Ето я пак тази неувереност, помисли си Норман. За какво ли всъщност мисли Хари?

— Да не забравяме, че корабът е дълъг половин миля — намеси се Барнс. — Имаме още много да видим.

— Питам се, дали има бордови дневник — рече Норман.

— Като на самолетите ли?

— Да. Нещо където да се нанасят всички събития по време на пътуването.

— Трябва да има — кимна Хари. — Ако проследим кабела на куклата сигурно ще го открием. Аз също съм заинтригуван от този дневник. Според мен, той би имал изключително значение.

Норман се приведе до пулта и повдигна една клавиатура.

— Вижте, — възкликна той — тук има дата.

Всички се скупчиха до него. В долния край на клавиатурата беше закрепен пластмасов етикет. „Корп. Интел. Произведено в САЩ. Сериен номер 980040077 8/5/43“.

— Пети август 2043?

— Така изглежда.

— Значи се разхождаме из някакъв кораб близо петдесет години преди да бъде построен…

— От това ме заболя главата.

— Вижте какво има тук — Бет бе излязла от кабината и се бе озовала в нещо подобно на жилищно помещение. В стаята имаше двадесетина койки.

— Екипаж от двадесет души? Щом само трима са били необходими за управление, за какво са останалите седемнадесет?

Никой не отговори.

Преминаха през просторна кухня, тоалетна и още жилищни помещения. Всичко беше ново, фино изработено и с ясно предполагаеми функции.

— Знаеш ли, Хал, тук е далеч по-удобно отколкото в ДС-8.

— Да, може би ще трябва да се преместим.

— В никакъв случай — възрази Барнс. — Изпратени сме за да изследваме кораба, а не да живеем в него. Доста работа ни чака преди дори да започнем да предполагаме, за какво е бил предназначен.

— Може би ще е по-добре да живеем тук, докато го изследваме.

— Не искам да живея тук — каза Хари. — Тръпки ме побиват от това място.

— Мен също — съгласи се Бет.

Близо час бяха на борда на кораба и Норман вече усещаше краката си. Едва ли би предложил, че ще го заболят краката докато разглежда космически кораб от бъдещето.

Но Барнс продължи напред.

Излязоха от жилищния отсек и попаднаха в лабиринт от тесни коридори с множество плътно затворени помещения, които се оказаха огромни по размери хангари. Първият, който отвориха беше пълен с пластмасови контейнери, подобно на онези, които се използваха за пренасяне на товари от съвременните самолети. Отвориха един от контейнерите.

— Гледай ти — рече Барнс, след като надникна вътре.

— Какво има?

— Храна.

Храната беше увита в метално фолио и поставена в пластмасови кутии, също като порционите на НАСА. Тед вдигна една кутия.

— Храна от бъдещето — възкликна той и облиза устни.

— Ще я опиташ ли? — попита Хари.

— Естествено — рече Тед. — Знаеш ли, вкъщи имам бутилка „Дом Периньо“ от 1897, но за пръв път в живота си ще пробвам нещо от 2043.

— Което същевременно е на триста години — допълни Барнс.

— Не е зле да го заснемете — обърна се Тед към Едмъндс. — Да ме снимате как ям.

Едмъндс побърза да вдигне камерата и включи осветлението.

— По-добре не го прави — намеси се Барнс. — Имаме по-важни задачи.

— Обикновено човешко любопитство — каза Тед.

— Не сега — повтори с твърд глас Барнс.

Той отвори втори контейнер, после трети. Всички бяха пълни с храна. Преместиха се в следващия хангар и отвориха още контейнери.

— Само храна. Нищо друго, освен храна.

Корабът бе зареден с неимоверни количества храна. Дори за двадесетчленен екипаж, храната би стигнала за пътуване от няколко години.

Всички показваха белези на умора и следващата изненада им донесе облекчение. Бет бе забелязала някакъв бутон на стената и протегна ръка с думите:

— Чудя се, за какво ли служи…

— Бет… — извика Барнс.

Изведнъж пътеката под краката им се понесе напред с тихо бръмчене.

— Бет, искам да престанеш да натискаш всички копчета, които виждаш.

Но никой от останалите не възрази. Далеч по-приятно бе да се носят по пътеката, между безчислените затворени хангари. Най-сетне след доста време обстановката започна да се променя. Норман предположи, че се намират на близо четвърт миля от отправната точка. Горе-долу по средата на кораба.