Майкъл Крайтън - Сфера

Продължиха във вътрешността на кораба. От височината Норман почувства, че му се завива свят. На едно място пътеката се пресичаше с друга. Обкръжаващите ги гъсти подпори и греди бяха като непрогледна джунгла от метал.

— Сега накъде?

Барнс погледна светещия компас на ръката си.

— Надясно.

Около десет минути се предвижваха из сложната плетеница от платформи. Не след дълго Норман се увери, че Барнс е бил прав — имаше вътрешен цилиндър, закрепен чрез сложна система от подпори. Кораб в кораба.

— Защо са го построили така?

— Тях ще питаш.

— Вероятно не са имали друга възможност — разсъждаваше Барнс. — Но енергетичните нужди при двоен корпус, с толкова дебело оловно покритие… не мога да си представя двигателя, който е необходим за да вдигне подобна гигантска муха.

След няколко минути стигнаха вратата на вътрешния корпус. По нищо не се отличаваше от външната врата.

— Ще слагаме ли шлемовете?

— Не зная. Да рискуваме ли?

Без да чака повече, Барнс вдигна капака и натисна бутона с надпис „Отваряне“. Вратата се отдръпна с бръмчене. Отново ги посрещна мрак. Прекрачиха прага. Норман усети, че краката му потъват. Насочи светлината надолу и видя, че подът е покрит с дебел килим.

Прожектори блеснаха в различни посоки, осветявайки просторен пулт и три кресла с високи облегалки. Помещението очевидно бе предназначено за ползване от човешки същества.

— Това трябва да е мостика или пилотската кабината.

Но по пултовете не се виждаха никакви светлини. И креслата бяха празни. Продължиха да кръстосват светлини в мрака.

— Прилича на макет.

— Не може да е макет.

— Добре де, на мен ми прилича.

Норман плъзна ръка по гладката повърхност на пултовете. Беше фино изработена, приятна на допир. Норман натисна с ръка и почувства, че повърхността поддава. Сякаш беше гумена.

— Пак непознат материал.

В осветения от прожектора кръг се мярнаха няколко интересни обекта. В далечния край на пулта беше прикрепена табелка с ръчно изписан надпис „Давай, маце, давай!“. Малко по-близо пластмасова статуетка на непознато животно, което приличаше на катерица. На поставката пишеше „Щастливата Лемонита“. Какво ли означаваше това?

— Креслата кожени ли са?

— Така изглеждат.

— Ами къде са им проклетите уреди?

Норман продължи да шари с ръка по пулта и внезапно той се озари от вътрешна светлина, а под повърхността се показаха схеми и индикатори. Всички уреди изглежда бяха вградени вътре в пулта, сякаш бяха оптическа измама, или холограма. Норман зачете надписите над тях: „Задна тяга“, „Ф3 Пневматичен ускорител“, „Планер“, „Отразители“.

— Пак непозната технология — рече Тед. — Приличат ми на течни кристали, но е нещо далеч по-сложно. Някакъв вид усъвършенствана оптическа електроника.

Изведнъж пулта се озари в червено и се разнесе тревожен звън. Норман отскочи уплашено назад — пултът пред него неочаквано бе оживял.

— Внимавайте, всички!

Ярко, ослепителна и невероятно бяла светлина изпълни за миг вътрешността на помещението.

— О, Боже…

Още един блясък — още един и тогава заблестя целият таван, осветявайки помещението. Норман плъзна поглед по уплашените лица на останалите. После въздъхна облекчено.

— Майчице…

— Как, по дяволите, стана това? — запита Барнс.

— Аз го направих — отвърна Бет. — Натиснах едно копче.

— Ще ви помоля да не натискате повече копчета — рече гневно Барнс.

— Над него пишеше „Осветление“. Реших че няма нищо лошо в това да го включа.

— Мисля че вече се разбрахме — рече Барнс.

— Слушай, Хал…

— Бет, не искам да натискаш повече бутони!

Другите обикаляха из стаята, разглеждаха пулта и опитваха креслата. Всички, с изключение на Хари. Стоеше неподвижен в средата на помещението и от време на време питаше:

— Някой да вижда някъде дата?

— Няма дата.

— Трябва да има — настояваше Хари. — Ще я намерим. Няма съмнение, че това е американски космически кораб от далечното бъдеще.

— Какво прави тук? — запита Норман.

— Проклет да съм, ако знам — рече Хари и вдигна рамене.

Норман се намръщи.

— Какво те тревожи, Хари?

— Нищо.

— Сигурен ли си?

— Да, сигурен съм.

Надушил е нещо, помисли си Норман, и не иска да го каже.

— Ето значи как изглежда една машина на времето — произнесе Тед.

— Не зная — колебаеше се Барнс. — ако ме питате, този пулт ми прилича на пригоден за полети, а стаята е като пилотска кабина.

Норман беше склонен да се съгласи с него — помещението наистина приличаше на пилотска кабина. С три кресла — за първи, втори пилот и навигатор. Така бяха разположени и инструментите. Да, тази машина бе създадена да лети, сигурен бе в това. Но имаше нещо странно…