Майкъл Крайтън - Сфера

— Как се чувстваш сега?

— Добре. Съвсем добре.

— Слава Богу. Дръж се, Норман. остават само няколко часа.

Тя го прегърна нежно, но когато го пусна, в очите й блестеше предишната хладна светлина.

След около час, най-сетне разбраха как се освобождава балонът. Макарата се завъртя с металическо щракане и кабелът последва поелия към повърхността балон. След това настъпи продължителна пауза.

— Какво става? — попита Норман.

— Намираме се на хиляда фута дълбочина — успокои го Бет. — Балонът не може да се качи изведнъж.

Не след дълго на екрана постъпиха първите съобщения от повърхността. Вълните достигаха височина шест фута. Барометърът отбелязваше налягане 20.9. Датчиците регистрираха слънчева светлина.

— Новините са добри — рече Бет. — Горе всичко е наред.

Норман гледаше екрана и си мислеше за слънчевата светлина. Никога преди не беше жадувал толкова за слънцето. Странно, как може да ти липсва нещо, което си приемал за съвсем естествено. Струваше му се, че ще изпита неописуемо удоволствие дори само като го види. Не можеше да си представи по-голяма радост от тази, наоколо да има слънчева светлина, облаци и небе.

— За какво си мислиш?

— Мисля си, че нямам търпение да се изкача горе.

— Аз също — рече Бет. — Малко остава.

ПОНГ! ПОНГ! ПОНГ! ПОНГ!

Норман проверяваше как е Хари, когато се появиха първите сигнали.

— Какво става, Бет? — извика той и скочи.

Понг! Понг! Понг! Понг!

— Успокой се — отвърна от пулта Бет. — Опитвам се да разбера как се работи с това нещо.

Понг! Понг! Понг! Понг!

— С кое нещо?

— Страничния сонар. Сонарът със спомагателни отвърстия. Не знам дори защо го наричат по този начин. Какво според теб означават тези „спомагателни отвърстия“?

Понг! Понг! Понг! Понг!

— Нямам представа — сви рамене Норман. — Изключи го, моля те — звукът го изнервяше.

— Маркиран е като ССО, което означава сонар със спомагателни отвърстия, но освен това има и надпис странично сканиране. Пълна бъркотия.

— Бет, изключи го!

Понг! Понг! Понг! Понг!

— Добре де, добре — съгласи се Бет.

— Защо въобще ти трябва да знаеш как работи? — попита раздразнено Норман.

— За всеки случай.

— За какъв случай, за Бога? Нали сама каза, че Хари е в безсъзнание. Няма да има повече нападения.

— Успокой се, Норман — рече Бет. — Исках само да съм готова, нищо повече.

Не можеше да я разубеди. Бет настояваше да излезе навън и да постави детонатори на експлозивите около кораба. Беше като идея-фикс.

— Но защо, Бет? — повтаряше Норман.

— Защото след като го направя ще се чувствам по-спокойна — отвръщаше неизменно тя и накрая Норман се отказа.

Сега вече виждаше фигурката й в далечината и едва доловимия блясък идещ от шлема, докато се придвижваше от един сандък към следващия. Отваряше ги един по един и изваждаше отвътре големи жълти конуси, досущ като онези, които използваха работниците по магистралите. Конусите бяха свързани помежду си и след поставянето на детонаторите, червените лампи върху тях започваха да мигат.

Сега вече целият кораб бе опасан в мигащи червени светлини. Норман чувстваше нарастващо безпокойство.

На тръгване й беше казал:

— Бет, нали няма да свържеш експлозивите край станцията.

— Не, Норман, няма.

— Обещай ми.

— Казах ти, няма. Щом толкова те тревожи, няма да го направя.

— Наистина ме тревожи.

— Добре, добре.

След като приключи с експлозивите около кораба, Бет се отправи на север, където бяха складирани останалите неотворени сандъци.

Норман погледна към Хари, който хъркаше шумно, но все още беше в безсъзнание. Направи няколко нервни крачки из цилиндър Г и се върна при мониторите.

Екранът премигна.

ИДВАМ.

О, Боже, помисли си той. Но как е възможно? Не, не може да бъде. Хари все още е в безсъзнание.

ИДВАМ ЗА ТЕБ.

— Бет!

— Да, Норман — чу гласа й от говорителите.

— Махай се от там.

НЕ СЕ СТРАХУВАЙ.

— Какво има, Норман? — попита тя.

— Появи се нещо на екрана.

— Провери Хари. Сигурно се пробужда.

— Не се пробужда. Връщай се, Бет.

ИДВАМ СЕГА.

— Добре де, Норман. Тръгвам си.

— Побързай, Бет.

Нямаше смисъл да го казва, вече виждаше трепкащата светлина от скафандъра й. Беше на около стотина ярда от станцията. Норман огледа хоризонта за зеленикавото сияние. Не се виждаше никъде.

Бет дишаше задъхано.

— Усещам нещо, Норман. Чувствам водата… някакво течение… силно…