Майкъл Крайтън - Сфера

На екрана блесна:

ЩЕ ТЕ УБИЯ.

— Нищо ли не виждаш от там? — попита Бет.

— Не, абсолютно нищо — Бет беше съвсем сама отвън, на тинестото дъно. Единствено светлината от скафандъра й привличаше вниманието му.

— Чувствам го, Норман. Близо е. Боже мили! Какво става с алармите?

— Нищо, Бет.

— Божичко — дишаше на пресекулки, докато тичаше към станцията. Макар да беше в отлична форма, бързо губеше сили в изкуствената дихателна среда. Няма да издържи дълго, помисли си Норман. Бет съвсем забави крачка, а лампата на шлема й се залюля.

— Норман?

— Да, Бет. Тук съм.

— Норман, не зная дали ще успея.

— Ще успееш, Бет. Не бързай толкова.

— Тук е. Усещам го.

— Не виждам нищо, Бет.

Норман чу остър, потракващ звук. В първия миг си помисли, че е радиосмущение, но после осъзна, че тракат зъбите на Бет. От натоварването би трябвало тялото й да се затопля, но вместо това й беше студено. Не можеше да разбере по каква причина.

— …студено, Норман.

— По-бавно, Бет.

— Не мога… да говоря… близо е…

Въпреки завладелия я страх, Бет забави крачка. Вече беше навлязла в осветения район около станцията, на около десетина ярда от люка и Норман виждаше как пристъпва мъчително напред.

Едва сега започна да различава нещо, което се извиваше в мътния водовъртеж зад нея, в мрака отвъд светлините. Приличаше на издигащо се от тинестото дъно торнадо. Не можеше да различи какво се крие в облака, но усещаше огромната му сила.

— Близо… Нор…

Бет се препъна и падна. Мътният водовъртеж я наближаваше.

ЩЕ ТЕ УБИЯ СЕГА.

Бет скочи на крака, погледна назад и зърна надвесилия се над нея облак. Норман, ням свидетел на тази сцена, почувства как в него се надига ужас, затаен още от най-ранно детство, онзи ужас, който бе подхранвал кошмарите му.

— Нормааааааннн…

И тогава Норман се втурна, без да знае какво точно смята да направи, но подтикван от ужасното видение, изпълнен с едничката мисъл, че трябва да стори нещо за Бет, трябва да предприеме ответна реакция, блъсна вратата на цилиндър А, огледа се за водолазния костюм, но нямаше никакво време, а черната вода в краката му се плискаше, той зърна за миг ръкавицата на Бет, махаща отчаяно, беше точно под него и само тя бе останала и без да мисли повече Норман се хвърли в мътната вода и потъна надолу.

Водата беше толкова студена, че Норман едва сдържа болезнения вик, напиращ в гърдите му. Тялото му се вцепени и в продължение на няколко мъчителни секунди беше напълно парализирано. Водата около него се люшкаше и блъскаше като огромна вълна, тялото му се понесе безпомощно встрани и главата му се блъсна в дъното на станцията. Нищо не можеше да различи.

Размаха ръце, опитвайки се да открие Бет. Дробовете му горяха. Водата го завъртя в кръг, сетне го преобърна.

Докосна я, после я изгуби. Водата продължаваше да го върти.

Втория път я сграбчи за ръката. Пръстите му бяха съвсем безчувствени, мисълта му течеше съвсем бавно. Дръпна я. Над него блесна кръг светлина. Люкът. Норман ритна с крака, но имаше чувството, че не се помръдва. Светлината не се приближаваше.

Ритна отново с крака, теглейки след себе си отпуснатото тяло на Бет. Може би беше мъртва. Гърдите му се раздираха от болка. Най-ужасната болка, която някога е изпитвал. Мъчеше се да заглуши тази болка, да се пребори с течението и да достигне светлината, това бе едничката му мисъл, да се добере, на всяка цена, до осветения кръг горе, до светлината, светлината…

Светлината.

Всичко се сливаше пред очите му. Тялото на Бет, отпуснато на металния под до люка. Окървавеното му коляно, стичащите се във водата капки кръв. Треперещите ръце на Бет, които се вдигат нагоре към шлема, дърпат го, опитват се до го отворят. Трепереха и неговите ръце. Водата в люка се блъскаше яростно, преливаше над ръба. Светлини в очите му. И непоносима болка. Под него — ръждив метал. Студен. Като въздуха. Светлините се разляха. Избледняха. Настъпи мрак.

Усещането за топлина беше изключително приятно. Ушите му се изпълваха с оглушително съскане. Погледна нагоре и видя Бет, беше свалила костюма и нагласяваше реотана на тавана. Норман затвори очи. Успяхме, помисли си той. Все още сме заедно. Справихме се. Успяхме.

Отпусна се.

Кожата му беше настръхнала, сякаш нещо пълзеше по нея. От студа е, помисли си Норман. Усещането не беше никак приятно. Също и съскането, което ту намаляваше, ту се усилваше.

Нещо се плъзна по тялото му, нагоре към шията, докато лежеше проснат на пода. Норман отвори очи и зърна пред себе си блестяща сребриста лента, с мънички, подобни на бисери очи и стрелкащ се език. Приличаше на змия.