Майкъл Крайтън - Сфера

Морска змия.

Той замръзна. Погледна надолу, като извъртя очи.

Тялото му беше покрито с морски змии.

Те се гърчеха върху него, обвиваха краката му, плъзгаха се към слабините му и нагоре към гърдите. Бяха най-малко дузина. Норман почувства хладно докосване по челото. Затвори очи и потръпна от ням ужас, докато змията бавно пропълзя през лицето му, докосна устните и продължи.

Заслушан в зловещото съскане, Норман си спомни за разказа на Бет и затова колко отровни са морските змии. Бет, помисли си той, къде си?

Не смееше да мръдне. Усещаше как хлъзгавите тела обвиват врата му и се пъхат между пръстите на ръцете. Не искаше да отваря очи. Гадеше му се.

Божичко, рече си той. Ще повърна.

Змиите се гушеха под мишниците, свиваха се в слабините му. Тялото му се обля в хладна пот. Едвам сподавяше гаденето.

Бет, повтаряше мислено Норман. Не смееше да отвори уста. Бет…

Заслуша се в съскането и когато почувства, че повече не издържа, отвори очи и се загледа в гърчещата се, белезникава плът върху него. В стрелкащите се червени езичета. Отново затвори очи.

— Не мърдай, Норман.

Това беше Бет. Долавяше ясно напрежението в гласа й. Погледна нагоре, но различаваше само сянката й.

— О, Божичко, — рече Бет, — колко е часът?

По дяволите времето, рече си Норман, кой го интересува колко е часа? В този момент, му се струваше съвсем безсмислено.

— Трябва да разбера колко е часът — повтори Бет. Стъпките й се отдалечиха. — Сега ще видя…

Тя си беше тръгнала, беше го изоставила!

Змиите се виеха край ушите му, под брадата, минаваха покрай ноздрите, с влажните си, хладни тела.

Ненадейно Бет се появи до него и вдигна капака на тежкия метален люк. Норман отвори очи и видя, че се е надвесила над него, загребва змиите в шепи и ги хвърля през отвора във водата. Змиите се гърчеха в ръцете й, извиваха се около китките й, но тя продължаваше, без да им обръща внимание. Някои от влечугите падаха на пода и запълзяваха обратно. Но тялото му беше вече почистено от тях. Една последна змия се плъзна нагоре между краката му, Бет я сграбчи за опашката и преди още Норман да успее да я предупреди, я запрати назад през рамо.

— Божичко, внимавай…

— Можеш да ставаш, Норман.

Той скочи трескаво, наведе се и повърна.

Болката в главата му беше убийствена, неистова. Светлините в станцията блестяха нетърпимо ярко. И му беше студено. Бет го беше увила с одеяло, а след това го беше преместила в цилиндър Г, непосредствено до нагревателя, но въпреки всичко му беше студено. Погледна я, докато му превързваше коляното.

— Как е? — рече той.

— Не е добре — отвърна Бет. — Обелено е до кост. Но ще се оправиш. Остават само няколко часа.

— Да, аз… оох!

— Извинявай. Почти свърших — Бет се придържаше към инструкциите за първа помощ от компютъра. За да отвлече вниманието си от болката, Норман втренчи поглед в екрана.

ВТОРОСТЕПЕННИ МЕДИЦИНСКИ УСЛОЖНЕНИЯ (БЕЗ ОПАСНОСТ ЗА ЖИВОТА):

7.113 Травма

7.115 Микросън

7.118 Хелиев тремор

7.119 Отит

7.121 Кожни интоксикации

7.143 Синовиална болка

Изберете едно:

— Точно от това се нуждая — отбеляза Норман. — Малко микросън. Или още по-добре, да е някой сериозен макросън.

— Да, аз също.

Изведнъж му хрумна нещо.

— Бет, помниш ли, като изгребваше змиите от мен? Какво спомена тогава за времето?

— Морските змии са диурнални — обясни Бет. — Много отровни змии са алтернативно агресивни и пасивни на дванадесет часов цикъл, свързан с деня и нощта. Обикновено са пасивни през деня и тогава можеш да ги докосваш, без да се опасяваш, че ще те ухапят. Опитвах се да определя в кой от двата цикъла са морските змии и стигнах до извода, че са в своя пасивен период.

— И как успя?

— Просто, защото ти беше още жив.

— Знаеш ли, когато напълни шепите си със змии, заприлича ми на Медуза.

— Коя е тя, някоя рок звезда?

— Не, митична фигура.

— Онази, дето избила децата си? — попита го Бет, като му хвърли поглед, изпълнен с подозрение. Бет, винаги готова за прикрити обиди.

— Не, бъркаш я с Медея. Медуза е митична жена, с глава пълна със змии, погледнела ли някой мъж, мигом го превръщала в камък. Накрая, Персей я убил, като се прицелил в отражението й върху своя полиран щит.

— Съжалявам, Норман. Не е по моята специалност.

Странно, мислеше си Норман, било е време, когато всеки уважаващ себе си образован човек е познавал добре митологията. Митовете тогава са представлявали нещо като общо познание на човечеството и са служели за карта на общочовешкото съзнание.