Майкъл Крайтън - Щамът Андромеда

Може би учестеното дишане пречи на микроорганизма да проникне от дробовете в кръвоносните съдове. Може би това е отговорът. Не, не може да е това. Нещо по-просто е, нещо, което винаги са знаели, но не са му обръщали внимание.

Микроорганизмът започва атаката си от белите дробове.

Влиза в кръвоносната система.

Съсредоточава се в стените на артериите и вените, като предпочита кръвоносните съдове на мозъка.

Разрушава стените.

Това води до съсирване на кръвта или пък до кръвоизливи, до лудост и смърт.

За да стане всичко толкова бързо обаче, са необходими множество организми. Милиони и милиони, струпани в артериите, във вените. Толкова много не биха могли да влязат през белите дробове.

Тогава може би те се размножават в кръвта?

И то с фантастична скорост.

А ако човек има ацидоза? Дали тя задържа размножаването.

По всяка вероятност.

Хол пак поклати глава. Защото хора с ацидоза като Уилис и Джексън бяха едно нещо. Ами бебето?

То беше съвсем нормално. А ако дишаше бързо, при него щеше да се получи прекалено ниска киселинност. Това пък беше друга крайност.

Хол погледна през стъклото — бебето се събуждаше. Почти веднага то започна да крещи, лицето му стана мораво, очичките му се свиха, отворената устичка показваше беззъбите венци.

„Изплашен до смърт“

Ами птиците с тяхната бърза обмяна на веществата, бърз пулс и учестено дишане? Птиците, които всичко вършеха бързо?

Учестеното дишане?

Нима беше толкова просто?

Хол поклати глава. Едва ли.

Седна и потърка очи. Болеше го главата и се чувстваше уморен. Мислеше за Бъртън — той можеше всеки момент да умре. Горкият, стоеше там безпомощен в запечатаната стая.

Напрежението стана непоносимо. Изведнъж почувства, че изпитва непреодолимо желание да избяга, да избяга от всичко.

Телевизионният екран светна. Появи се асистентката.

— Доктор Хол, пренесохме доктор Ливит в амбулаторията.

— Идвам веднага — изрече механично Хол.

Хол знаеше, че се държи странно. Нямаше причини да отива при Ливит сега. Той беше добре, съвсем добре, вън от всякаква опасност. Но трябваше да отиде при него, за да не мисли за другите по-неотложни проблеми. Като влезе вътре, се почувства виновен.

Момичето каза:

— Той спи.

— След припадъка е нормално — отвърна Хол.

— Да почнем дилантина?

— Не. Трябва да почакаме. Може би ще го оставим на луминал.

Хол започна бавно и внимателно да преглежда Ливит. Асистентката го погледна:

— Вие сте много уморен.

— Да, по това време обикновено вече спя.

В обикновен ден той отдавна щеше да е свършил работата си в болницата и щеше да кара колата си по автострадата Санта Моника. Ливит също се прибираше в това време и по този начин при семейството си в Пасифик Палисад.

За момент сякаш видя картината — дългите редици коли, бавно пълзящи по пътя.

Пътните знаци отстрани. Най-голяма позволена скорост — сто километра, най-малка шестдесет. Във върховите часове на деня тези правила звучаха като подигравка.

Максимум и минимум.

Да се кара бавно беше лошо, дори опасно. Трябваше да се кара с постоянна скорост. Разликата между максималната и минималната скорост да е малка, трябваше…

Спря се.

— Аз съм бил идиот!

Спусна се към компютъра.

След седмици Хол характеризира откритието си като „пътно-транспортна диагноза“. Принципът беше толкова прост, ясен и очевиден, че се чудеше как по-рано не се бе сетил.

Той беше страшно развълнуван, като чукаше по клавишите на компютъра уточнение към програмата „Растеж“. Три пъти направи грешки, пръстите му не се подчиняваха.

Накрая все пак успя да подаде програмата. И скоро видя на екрана това, което искаше — растежа на „Андромеда“ като функция на PH, на киселинно-алкалното равновесие.

Резултатът беше абсолютно ясен.

Щамът „Андромеда“ се съхраняваше само в много тесен диапазон на PH. Ако средата беше прекалено кисела или прекалено алкална, той не се размножаваше. Размножаваше се добре само в диапазона от PH 7.39 до 7.43.

Хол се вгледа в графиката, начертана от компютъра, и се спусна към вратата. Успя само да каже на асистентката си:

— Всичко е наред. Тревогите свършиха.

Жестоко се лъжеше.

Стоун както и преди следеше Бъртън на екрана от контролния пункт.

— Кислородът вече е пуснат — посрещна той Хол.

— Спрете го — нареди Хол.

— Какво?

— Спрете го и оставете Бъртън при нормални условия.

— Какво?