През февруари 1966 година опитите започнаха. Взеха двадесет неизлечимо болни от рак и двадесет доброволци от затвора в Алабама. Всички взимаха хапчета веднъж на ден в продължение на месец. Резултатите бяха точно такива, каквито се очакваха — здравите получиха странични усложнения, но нищо сериозно. При болните от рак се наблюдаваше поразително намаляване на симптомите му и постепенно излекуване.
На 1 март 1966 година спряха да им дават хапчетата и след шест часа и четиридесетте пациенти умряха.
Стоун предсказа всичко това от самото начало. Той подчерта, че векове наред човечеството си е изработвало имунитет към повечето микроорганизми. По кожата, във въздуха, в белите дробове, в червата и дори в кръвта имаше стотици различни вируси и бактерии. Потенциално всички те бяха смъртоносни, но хората се бяха адаптирали към тях в течение на години и сега само малък брой бяха опасни.
Човешкият организъм бе една съвършена балансирана система. Ако се вкараше в него лекарство, което да убива всички бактерии, този баланс щеше да се наруши и щяха да бъдат унищожени плодовете на еволюцията, извършвана векове наред. А освен това се отваряше път и на суперинфекцията, т.е. изникваше проблемът за новите микроорганизми, причиняващи непознати болести.
Стоун беше прав. И четиридесетте пациенти умряха от неизвестни, странни и ужасни болести. Единият започна да се подува от главата до петите, докато умря от задушаване. Другият стана жертва на микроорганизъм, който за няколко часа разяде стомаха му. На трети някакъв вирус превърна мозъка му в желеобразна маса.
И тъй нататък.
Фирмата с неохота трябваше да изостави по-нататъшните си опити. Правителството, най-после убедено, че Стоун бе съумял да предвиди нещата, се съгласи да изпълни предложението му и забрани всякакво изучаване и експериментиране с калоцина.
Оттогава минаха две години.
И ето сега Бъртън искаше калоцин.
— Не, вие много добре знаете — каза Стоун, — че той ще ви излекува за момент, а после, като престанете да го взимате, ще умрете.
— Лесно ви е да разсъждавате оттам.
— Никак даже не ми е лесно, никак. — Той пак изключи връзката и се обърна към Хол. — Все пак знаем, че кислородът спира разпространението на заразата. Ще му даваме кислород — за известно време ще му помогне. Ще се почувства малко замаян, но затова пък ще се поотпусне и ще започне да диша по-бавно. Горкият, изплашил се е до смърт.
Хол кимна. Но защо ли думите на Стоун „изплашил се е до смърт“ се забиха в съзнанието му: „изплашен до смърт“. Да, Стоун без да иска каза нещо страшно важно. Това беше ключът. Това беше отговорът.
Хол тръгна към вратата.
— Къде отивате?
— Трябва да помисля…
— За какво?
— За „изплашен до смърт“.
Хол се върна в лабораторията и се загледа през стъклото в стареца и бебето. Искаше да подреди мислите си, но му беше страшно трудно да разсъждава логично. Чувството му, че бе на прага на откритието, изчезна.
В продължение на няколко минути не откъсваше поглед от стареца, а въображението му рисуваше най-трагични картини: умиращия Бъртън с ръка на гърдите, Лос Анжелос в паника и навсякъде тела, мъртъвци, катастрофирали коли…
Изведнъж разбра, че и той също е изплашен. Изплашен до смърт. Да, ето думите се върнаха в съзнанието му.
„Изплашен до смърт“
В някакъв смисъл това трябва да е отговорът, но какъв, какъв?
Бавно, като се мъчеше да разсъждава логично, той премисли всичко отново.
Така. Полицай с диабет. Не взима редовно инсулин и от време на време изпада в ацидоза.
Старец, свикнал да пие „Стерно“, което също води до насищане на организма с метилов алкохол и ацидоза.
Бебе, което… Какво? Какво заместваше ацидозата при него?
Хол поклати глава. Пак стигна до бебето, което беше съвсем нормално, без никаква повишена киселинност. Въздъхна.
Добре, хайде отначало. Логично. Ако човек получи ацидоза, какво прави обикновено?
Има висока киселинност в организма. Може да умре, все едно, че си е бил солна киселина във вените.
Такава висока киселинност означава смърт.
Но организмът може да я компенсира. Чрез учестено дишане. Защото по този начин дробовете изхвърлят въглеродния двуокис и количеството на въглеродната киселина в организма, образувана от въглеродния двуокис в кръвта, намалява.
Значи има начин да се избегне киселинността.
С учестено дишане.
А „Андромеда“? Какво се случва с щама, когато човек диша бързо при повишена киселинност?
Читать дальше