Майкъл Крайтън - Щамът Андромеда

Като тичаше по коридора, той чу тихия, успокоителен глас от високоговорителя:

— Пробита е изолацията в стаята за аутопсии. Пробита е изолацията в стаята за аутопсии. Обявява се тревога.

Асистентката му излезе от лабораторията и го видя.

— Какво става?

— Сигурно Бъртън. Инфекцията е проникнала.

— А той добре ли е?

— Съмнявам се — отговори Хол и пак се затича.

Тя хукна след него.

Ливит излезе от морфологичната лаборатория и се присъедини към тях. Сега и тримата бягаха колкото могат по-бързо по плавно виещите се коридори. Хол тъкмо си мислеше, че Ливит бяха много добре за своите години и той изведнъж спря.

Застана като вцепенен, вперил поглед в таблото с мигащите лампи.

Хол го погледна:

— Хайде, върви — каза той.

— Доктор Хол, той не е добре — забеляза асистентката.

Ливит не се движеше. Стоеше прав, с отворени очи; но като че ли беше заспал. Ръцете му висяха отпуснати.

— Доктор Хол…

Хол спря и се върна.

— Питър, хайде, момче, сега имаме нужда от теб.

Той не каза повече нито дума, защото Ливит изобщо не го чуваше, а само гледаше втренчено мигащата светлина. Хол закри очите му с ръка, той пак не реагира. Хол си спомни как и друг път Ливит избягваше да гледа мигащи светлини и когато го питаха защо, той обръщаше въпроса на шега.

— Дявол да го вземе — промърмори Хол. — Сега ли намери…

— Но какво му е? — продължаваше да пита асистентката.

От ъгъла на устата му течеше слюнка. Хол бързо мина зад него и каза на момичето:

— Минете отпред и покрийте светлините, за да не ги вижда.

— Защо?

— Защото мигат три пъти в секунда — отговори Хол.

— Искате да кажете…

— Скоро ще започне припадъкът.

Ливит припадна. Коленете му се прегънаха с главозамайваща бързина и той се строполи на пода. Тялото му започна да трепери. Ръцете, краката, целият. Той стисна зъби и издаде задавен крясък. Главата му удряше пода. Хол я подпря с крака си — по-добре така, отколкото да я удря на твърдия под.

— Не се опитвайте да му отваряте устата — каза Хол. — Няма да можете. Той така здраво я е стиснал.

На панталоните му се появи жълто петно.

— Сега може да започне общият спазъм. Бързо идете в аптеката и донесете сто милиграма луминал и спринцовка. После, ако трябва, ще преминем на дилантин.

Ливит плачеше със стиснати зъби, като животно. Стегнатото му тяло се извиваше и удряше пода като въже. Момичето се върна със спринцовката. Хол почака Ливит да се отпусне и му би инжекцията.

— Останете при него — помоли той асистентката. — Ако има още един пристъп, просто направете това, което аз направих. Сложете си крака под главата му. Мисля, че скоро ще дойде на себе си. Не се опитвайте да го местите.

И Хол отново се спусна към стаята за аутопсии.

Няколко секунди той се опитва да отвори вратата и после изведнъж разбра, че вратата е затворена автоматично. Лабораторията беше заразена. После отиде в контролния пункт. Там беше Стоун и наблюдаваше на екрана смъртно изплашения Бъртън.

Бъртън изглеждаше много зле: лицето му бе побледняло, дишаше бързо и не можеше да говори. Изглеждаше точно такъв, какъвто си беше всъщност — човек, който чака смъртта да дойде всеки момент.

Стоун се опитваше да му вдъхне надежда.

— Успокой се, успокой се, не се страхувай, всичко ще се оправи, само се успокой.

— Страх ме е — мърмореше Бъртън. — О, господи, страх ме е.

— Успокой се — продължаваше Стоун с мек глас. — Ние вече знаем, че бактерията не се чувства добре в среда от кислород. Сега вкарваме кислород в лабораторията. Това ще те спаси за известно време.

Стоун се обърна към Хол.

— Чак сега ли идвате? Къде е Ливит!

— Припадна — отговори Хол.

— Какво?

— Светлините на вашето табло мигат три пъти в секунда и той получи пристъп.

— К А К В О?

— Епилепсия. Отначало лек припадък, после по-голям — с гърчове, уриниране и всичко останало. Бих му луминал и веднага дойдох.

— Ливит има епилепсия?

— Точно така.

— Но той сигурно не е знаел, не е съзнавал — промълви Стоун.

И изведнъж си спомни молбата за втора електроенцефалограма.

— Знаел е — каза Хол. — Той винаги избягваше мигащите светлини, които са причина за пристъпите му. Сигурен съм, че е знаел. Сигурен съм, че е имал моменти, в които не е съзнавал какво му става. Губили са му се минути и после нищо не е могъл да си спомни.

— Сега как е?

— Поддържаме го с успокоителни средства.

— А тук вкарваме чист кислород на Бъртън — поясни Стоун. — Това ще му помогне за известно време, докато намерим друг начин.