Майкъл Крайтън - Щамът Андромеда

— Месото е изгоряло, така ли?

— Не изглежда точно така — отговори Робъртсън.

Стоун се намръщи и погледна Ливит.

— А как?

— Нали ви казах, чиста, излъскана кост — повтори Робъртсън. — И на тях им се видя много странно. И друго. Проверихме частите, които ограждат Пидмонт — сто и дванадесети полк е там, разположен в радиус сто и петдесет километра около населеното място. На осемдесет километра в дълбочина също има патрули. Западно от Пидмонт има около сто души. От тях нито един не е умрял.

— Нито един? Сигурен ли си?

— Абсолютно.

— Имало ли е хора в района, когато „Фантом“-ът е прелетял над него?

— Да. Дванадесет души. Те всъщност съобщиха за самолета в базата.

— Изглежда, че катастрофата е просто някакво съвпадение — забеляза Ливит.

Стоун кимна към Робъртсън.

— Склонен съм да се съглася с Питър. След като на земята няма жертви…

— Може би организмите са само в горния слой на атмосферата?

— Възможно е. Но засега знаем само как този организъм убива и нищо повече. Чрез съсирване, никакви там разпадания, полиране на кости и други щуротии. Чрез съсирване.

— Добре де — съгласи се Робъртсън. — Да оставим самолета на мира.

И тук разговорът прекъсна.

— Да проверим сега биологичната активност на културите — нареди Стоун.

— Да направим ли пак опит с плъхове?

Стоун кимна:

— Но първо вижте дали щамът е все още толкова заразен.

Ливит се съгласи. Трябваше да са сигурни, че организмът не е мутирал, не се е изменил в нещо, което има съвсем различно действие.

Вече се приготвяха да почват опитите, когато мониторът за връзка с петия етаж зазвъня. Чу се:

— Доктор Ливит, доктор Ливит.

Ливит се обади. На екрана се появи приятно лице на млад мъж с бяла престилка.

— Да.

— Получихме електроенцефалограмата от компютърния център. Сигурен съм, че има някаква грешка, но…

Той се запъна.

— Е — нетърпеливо попита Ливит, — какво има?

— Вашата електроенцефалограма, сър, е отнесена към четвърта група, тя е атипична, но вероятно е благоприятна. Бихме искали да повторим записа.

— Трябва да е някаква грешка — каза Стоун.

— Сигурно — потвърди Ливит.

— Несъмнено, сър, но ние искаме да бъде сигурни.

— Сега съм много зает — отвърна Ливит.

Стоун се намеси, като се обърна направо към лаборанта.

— Доктор Ливит ще направи втора електроенцефалограма веднага, щом се освободи.

— Добре, сър.

Когато екранът загасна, Стоун каза:

— Има моменти, когато тези задължителни процедури могат да те изкарат от нерви.

— Да — съгласи се Ливит.

Тъкмо щяха да се заловят отново за биологичните изследвания на различните хранителни среди, когато компютърът съобщи, че предварителните резултати от рентгенокристалографията са готови. Стоун и Ливит отидоха да ги видят и отложиха изследването на хранителните среди. Жалко. Ако бяха останали, щяха да забележат, че в разсъжденията си са се отклонили доста и вече са тръгнали по грешен път.

Рентгенокристалографският анализ показа, че организмът „Андромеда“ не се състои от по-малко съставни части, както нормалната клетка — нито ядро, нито митохондрии, нито рибозоми. Едно-единствено вещество изграждаше и стените, и вътрешността. На снимката бе отразен характерен процес на прецесия — разсейване на рентгенови лъчи.

Като разгледа резултатите, Стоун каза:

— Серия от шестоъгълни пръстени.

— И нищо повече — потвърди Ливит. — Дявол да го вземе, как ли функционира?

Нито единият, нито другият беше в състояние да разбере как такъв просто устроен организъм може направо да използва енергия за растежа си.

— Доста елементарна пръстеновидна структура — каза Ливит, — една фенолна група и нищо повече. Би трябвало да е съвсем инертна.

— А тя превръща енергията в материя.

Ливит се почеса по главата. Той пак си спомни сравнението с града и мозъчните клетки. По структура молекулата бе проста, сама по себе си не притежаваше никакви скрити възможности, но в състава на някаква общност тя добиваше необикновена сила.

— Може би има критично ниво, определено състояние на структурата, при което тя придобива свойства, невъзможни за по-простата единица — предложи Ливит.

— Както при мозъка на шимпанзетата — напомни Стоун.

Ливит кимна. По основната си характеристика мозъкът на шимпанзетата бе толкова сложен, колкото и човешкият мозък. Имаше малки разлики в структурата, но главното бе другаде — в големината. Човешкият мозък бе по-голям, с повече клетки, с повече вътрешни връзки.