Майкъл Крайтън - Жертвата

Но това огледално поведение бе нещо съвсем друго. Рояците възпроизвеждаха цветни образи и ги поддържаха стабилни. Такава сложност не можеше да се очаква от простата наночастица, която ми бяха показали. Съмнявах се, че от сребрист пласт може да се генерира пълен спектър. Теоретично беше възможно сребърните повърхности да се наклонят под точно определен ъгъл, за да дадат призматични цветове, ала това изискваше невъобразимо сложни движения.

Бе по-логично да допусна, че частиците прилагат друг метод за получаване на цветове. И това означаваше, че не са ми казали истината за тях. Рики пак ме беше излъгал. Затова бях ядосан.

Бях стигнал до заключението, че нещо с него не е наред, и вече знаех, че проблемът е в мен, не в Рики. Дори след трагедията в склада все още не съзнавах, че рояците еволюират по-бързо от нашата способност да вървим в крак с тях. Трябваше да разбера срещу какво се изправям, когато рояците бяха демонстрирали нова стратегия — когато бяха направили пода хлъзгав, за да обезвредят плячката си. При мравките това се нарича „колективен транспорт“ — явлението е добре известно. Ала за тия рояци беше безпрецедентно, новоеволюирало поведение. И все пак тогава бях прекалено ужасен, за да проумея истинското му значение. Докато седях в горещата кола, нямаше полза да обвинявам Рики, но бях уплашен, уморен и не разсъждавах ясно.

— Джак. — Мей ме побутна по рамото и посочи колата на Чарли.

Роякът при стоповете на ландкрузъра се бе превърнал в черен поток, който се извиваше високо във въздуха и изчезваше в цепнатината между червената пластмаса и метала.

— Ей, Чарли, роякът май намери отвор — казах по радиостанцията.

— Виждам, мама му стара!

Чарли се прехвърляше на задната седалка. В купето вече нахлуваха частици и образуваха сива мъгла, която бързо потъмняваше. Чарли се закашля. Не виждах какво прави, беше под равнището на прозореца. Той пак се закашля.

— Чарли?

Никакъв отговор. Но го чух да ругае.

— По-добре излез навън, Чарли.

— Майната им на тия гадини!

— Чарли?

— Пръскам ги тия копеленца. Да видим какво ще правят, когато ги намокря.

— С изотопа ли ги пръскаш? — попита Мей.

Той не отговори, ала след миг се появи на прозореца — пръскаше във всички посоки с пръскачката. По стъклото потекоха капки. Скоро престанахме да го виждаме. Ръката му се появи от чернотата, притисна се към стъклото и пак изчезна. Кашлицата му стана постоянна. Суха кашлица.

— Бягай, Чарли — викнах аз.

— Уф, мама му стара. Има ли смисъл?

— Скоростта на вятъра е осемнайсет километра в час — съобщи Боби Лембек. — Използвай момента.

Осемнайсет километра не бяха достатъчно, но бяха по-добре от нищо.

— Чарли? Чуваш ли?

— Да, добре, търся… не мога да намеря… тъпата брава… Къде е тъпата брава на тая… — Пак го разтърси кашлица.

По радиостанцията чух гласове от лабораторията.

— Той е в ландкрузъра — каза Рики. — Къде е бравата на ландкрузъра?

Боби Лембек:

— Не знам, това не е моята кола.

— Чия е? Винс?

Винс:

— Не, не. На оня тип е, със злите очи.

— Кой?

— На инженера. Оня, дето постоянно примигва.

— Дейвид Брукс ли?

— Да, негова е.

— Момчета? — рече Рики. — Според нас това е колата на Дейвид.

— Това не ни върши никаква… — започнах аз.

И млъкнах, защото Мей сочеше към задната седалка на нашата кола. От процепа под облегалката със съскане нахлуваха частици.

Вгледах се и видях на пода одеяло. Мей също го забеляза и се хвърли между седалките, като без да иска, ме изрита по главата, ала успя да вземе одеялото и го напъха в пролуката. Слушалките ми паднаха и се закачиха на волана, докато се опитвах да й помогна. В купето беше тясно.

— Хайде — каза Мей. — Хайде.

Бях по-едър от нея — отзад нямаше място за мен, затова трябваше да се провеся над седалката.

Смътно видях, че вратата на ландкрузъра е отворена. От чернотата изплува Чарли. Щеше да опита късмета си. Може би и ние трябваше да го направим. Одеялото нямаше да ни свърши работа — то само забавяше рояка. Вече усещах, че през плата проникват частици. В купето ставаше все по-тъмно. Кожата ми пламтеше.

— Да бягаме, Мей!

Тя не отговори, просто продължи да тъпче одеялото навътре. Сигурно знаеше, че ако излезем, няма да успеем. Рояците щяха да ни настигнат, да пресекат пътя ни, да ни подхлъзнат. И щом паднехме, щяха да ни задушат. Както бяха убили другите.

Въздухът се сгъстяваше. Закашлях се. В полумрака продължавах да чувам далечни гласове от слушалките. Не знаех откъде идват. Слушалките на Мей също се бяха изхлузили и ми се стори, че ги мяркам на задната седалка, но вече беше прекалено тъмно. Очите ми горяха. Давеше ме кашлица. И Мей кашляше. Не знаех дали все още тъпче одеялото. Тя бе само сянка в мъглата.