Майкъл Крайтън - Жертвата

Излязох навън под гофрирания покрив и забързах към тойотата. Не ми оставаше нищо друго, освен да се опитам да пренеса Чарли до лабораторната сграда. Може би щях да успея, ако той носеше част от тежестта си. Може би вече се чувстваше по-добре. Може да бе възвърнал силите си.

Но само един поглед към лицето му ми беше достатъчен, за да разбера, че не е. Дори изглеждаше още по-слаб.

— Мама му стара, Чарли, какво да правя с теб?

Никакъв отговор.

— Не мога да те нося. И Дейвид не е оставил никакви ключове в колата си, така че нямаме късмет…

Млъкнах.

Дейвид бе инженер, той винаги мислеше за извънредни ситуации като например да заключи колата си и ключовете да останат вътре. Сигурно имаше някъде скрит ключ. Може би в някоя от ония магнитни кутии за ключове. Понечих да легна по гръб, за да потърся под автомобила, но се сетих, че Дейвид никога не би изцапал дрехите си, за да вземе ключа. Щеше да го скрие находчиво, но на леснодостъпно място.

Като имах предвид това, прокарах пръсти от вътрешната страна на предната броня. Нищо. Заобиколих отзад и повторих същата процедура. Нищо. Опипах под стъпалата от двете страни на ландкрузъра. Нищо. Нито магнитна кутия, нито ключ. Не можех да повярвам, затова легнах и потърсих под колата скоба или кукичка.

Нямаше.

Озадачено поклатих глава. Скривалището трябваше да е стоманено заради магнитната кутия. И да е защитено от стихиите. Затова почти всички криеха ключовете си под бронята.

Дейвид не го беше направил.

Къде другаде можеше да е скрил ключа?

Отново обиколих тойотата, като оглеждах гладкия метал. Прокарах пръсти по предната решетка и под регистрационния номер.

Нямаше ключ.

Започнах да се потя. Не само от напрежение: определено усещах отслабването на вятъра. Върнах се при Чарли, който все още седеше на страничното стъпало.

— Как си, Чарли?

Той не отговори, само леко сви рамене. Взех му слушалките и си ги сложих. Чух пращене и гласове; бяха Рики и Боби — май спореха. Придърпах микрофона към устните си.

— Момчета? Обадете се.

Мълчание. Боби, изненадано:

— Джак?

— Аз съм…

— Джак, не можеш да останеш там. През последните няколко минути вятърът отслабва. В момента е едва деветнайсет километра в час.

— Ясно.

— Трябва да се върнеш, Джак.

— Още не мога.

— Рояците са активни под тринайсет километра в час.

— Ясно.

Рики:

— Какво все повтаряш „ясно“? Господи, Джак, идваш ли, или не?

— Не мога да нося Чарли.

— Ти го знаеше и когато излезе.

— Да бе.

— Джак! Какво правиш, по дяволите?

Видеокамерата в ъгъла на навеса избръмча. Погледнах над покрива на колата и видях, че обективът се завърта към мен. Ландкрузърът бе голям автомобил и почти ме скриваше от камерата. А ски багажникът я правеше още по-висока. Смътно се зачудих защо Дейвид има ски багажник — той не беше скиор, винаги бе мразил студа. Багажникът сигурно вървеше с тойотата и…

Изругах. Беше очевидно.

Не бях търсил само на едно място. Скочих на страничното стъпало и погледнах върху покрива. Прокарах пръсти по капака на багажника и по успоредните лайсни отгоре. Докоснах черна лепенка, залепена върху черния багажник. Дръпнах я и в ръката ми остана сребърен ключ.

— Джак? Седемнайсет километра в час.

— Ясно.

Слязох на земята и седнах зад волана. Пъхнах ключа в ключалката на кутията и го завъртях. Капакът й се отвори. Вътре открих жълто ключе.

— Какво правиш, Джак?

Припряно се върнах зад тойотата. Вкарах жълтото ключе в ключалката на мотора. Яхнах го и запалих. Ревът му отекна под гофрирания навес.

— Джак?

Избутах мотора до Чарли. Нямаше да е лесно. Моторът нямаше стойка. Доближих го колкото може повече и се опитах да го подпирам, за да позволя на Чарли да се прехвърли отгоре му, докато аз го държа изправен. За щастие той като че ли отгатна намерението ми и с мъка се настани зад мен. Казах му да се хване за кръста ми.

Боби Лембек:

— Джак? Появиха се.

— Къде?

— Откъм южната страна. Приближават се към теб.

— Ясно.

Форсирах двигателя и затворих задната врата. И останах на мястото си.

— Джак?

Рики:

— Какво му става? Той разбира каква е опасността.

Боби:

— Знам.

— Просто виси там.

Чарли ме бе прегърнал през кръста. Главата му беше отпусната на рамото ми. Чувах накъсаното му дишане.

— Дръж се здраво, Чарли — казах му.

Той кимна.

Рики:

— Джак? Какво правиш?

После Чарли прошепна в ухото ми:

— Скапан идиот.

— Да — казах аз.