Майкъл Крайтън - Жертвата

— Казали са им да не слизат от хеликоптера. Че тук било опасно.

Той поклати глава.

— Нямам представа. Не знам за какво говориш.

Вдигнах ръце и излязох от банята.

— Наистина! — извика подире ми Рики. — Заклевам се, не знам абсолютно нищо по този въпрос!

След половин час Рики ми направи мирно предложение, като ми донесе липсващия код. Беше кратък, само един лист.

— Съжалявам — рече той. — Отне ми доста време, докато го открия. Преди няколко дни Роузи прехвърли офлайн цяла поддиректория, за да поработи върху част от нея. Сигурно е забравила да я премести обратно. Затова я нямаше в главната директория.

— Аха. — Прегледах листа. — Върху какво е работила?

Рики сви рамене.

— Нямам представа. Върху някой от другите файлове.

— Рики, тоя код ми се струва почти същия като оригиналния.

— Да, така е. Всички промени са минимални. Не знам защо го направи на въпрос. — Той пак сви рамене. — Искам да кажа, още щом изгубихме контрол над рояка, точният код ми изглеждаше несъществен. И без това не можеш да го промениш.

— И как изгубихте контрол? В тоя код няма еволюционен алгоритъм.

Рики разпери ръце.

— Ако знаехме как, Джак, щяхме да сме наясно с всичко. Нямаше да се озовем в тази каша.

— Но аз съм тук, за да ви консултирам за кода, който написа моят отдел, Рики. Казаха ми, че агентите губели целите си.

— Според мен преустановяването на радиоконтрола е равносилно на изгубване на целта.

— Само че кодът не е променен.

— Виж, на никой не му пукаше за самия код, Джак. Проблемът беше в последиците. В поведението, което произлиза от кода. Ето в това искахме да ни помогнеш. Защото това все пак е твоят код, нали така?

— Да. А това е вашият рояк.

Той виновно сви рамене и излезе. Известно време позяпах листа, после се зачудих защо ми го е разпечатал. Така не можех да проверя електронния документ. Може би Рики криеше друг проблем. Може би кодът всъщност бе променен, но той не искаше да ми го покаже. А може би…

По дяволите! Смачках листа и го хвърлих в кошчето за боклук. Решението на проблема не беше компютърен код. Поне това бе ясно.

Мей седеше пред монитора си в биологичната лаборатория, подпряла брадичка върху юмрука си.

— Добре ли си? — попитах я.

— Да. — Тя се усмихна. — Ами ти?

— Само съм уморен. И пак ме заболя глава.

— И мен. Но моето главоболие май че е от тези бактериофаги. — Мей посочи черно-белия микроскопски образ на екрана. Вирусът приличаше на минометен снаряд — заострена, напомняща на луковица глава и по-тънка опашка.

— Това ли е новият мутант, за който ни разправяше? — попитах.

— Да. Вече изключих от линията единия ферментационен резервоар. Сега производството е с шейсет процента мощност. Не че има значение.

— И какво правиш с тоя резервоар?

— Тествам антивирусни реагенти — отвърна тя. — Запасите ми са ограничени. Не сме подготвени да анализираме контаминанти. Правилникът изисква само да изключим резервоара и да го почистим.

— Защо не го направи?

— Сигурно по-късно ще се наложи. Но тъй като става въпрос за нов мутант, реших, че е по-добре да потърся реагент. Защото ще им трябва за бъдещото производство. Искам да кажа, че вирусът пак ще се появи.

— Смяташ, че повторно ще еволюира, така ли?

— Да. Сигурно повече или по-малко вирулентен, но общо взето същият.

Кимнах. Знаех за това от работата с генетичните алгоритми — програми, специално създадени да имитират еволюция. Повечето хора си представят еволюцията като едноактен процес, като стечение на случайни събития. Ако динозаврите не са били унищожени от астероид, бозайниците нямало да вземат връх. Ако на сушата не била изпълзяла някоя риба, все още всички сме щели да сме във водата. И така нататък.

Това е вярно, но еволюцията има и друга страна. Някои форми и начини на живот постоянно се повтарят. Например в хода на еволюцията паразитизмът — едно животно, което живее от друго — много пъти се е развивал независимо. Той е сигурен и следователно устойчив начин за взаимодействие между формите на живот.

Подобно явление се наблюдава и при генетичните програми. Те проявяват склонност към някои изпитани решения. Програмистите наричат този феномен „върхове в терена на годност“ и го моделират като триизмерна планинска верига. Ала истината е, че еволюцията има и своята стабилна страна.

И едно от сигурните неща в нея е, че във всяка гореща бактериална супа рано или късно попада вирус. И ако не успее да зарази бактериите, този вирус мутира във форма, която постига тази цел.