Майкъл Крайтън - Жертвата

Като се има предвид, че еволюцията се изучава от сто и петдесет години, е изненадващо, че не знаем почти нищо за нея. Старите идеи за оцеляването на най-годните отдавна са излезли от мода. Тия възгледи бяха и наивни. Мислителите от XIX век са виждали еволюцията като борба със зъби и нокти и са си представяли свят, в който по-силните животни убиват по-слабите. Не са взимали предвид факта, че по-слабите неизбежно стават по-силни или реагират по друг начин. Което, разбира се, става винаги.

Новите идеи подчертават взаимодействията при постоянно еволюиращите форми. Някои говорят за еволюцията като за надпревара във въоръжаването — имат предвид постоянно ескалиращи взаимодействия. Атакуваното от вредител растение създава пестицид в листата си. Вредителят придобива резистентност към пестицида, затова растението създава по-силен пестицид. И така нататък.

Други говорят за този модел като за коеволюция, при която две или повече форми на живот едновременно еволюират в търпимост помежду си. Нападнатото от мравки растение еволюира така, че да търпи мравките, и дори започва да произвежда специална храна за тях по повърхността на листата си. В замяна мравките го пазят и хапят всяко животно, което се опита да яде листата. Съвсем скоро нито растенията, нито мравките могат да оцелеят едни без други.

Този модел е толкова фундаментален, че мнозина го смятаха за истинската същност на еволюцията. Паразитизмът и симбиозата са действителната основа на еволюционната промяна. Тия процеси още от самото начало лежат в сърцето на всяка еволюция. Лин Маргуляс се бе прочул, доказвайки, че бактериите са образували ядро, като са погълнали други бактерии.

През XXI в. вече е ясно, че коеволюцията не се ограничава до двойки същества в някакъв самотен танц. Има коеволюционни модели с три, десет или n форми на живот, където „n“ може да е абсолютно всяко число. Атакувана от множество вредители, царевичната нива развива множество защитни механизми. Растенията се борят с плевелите, вредителите се борят с други вредители, по-големите животни изяждат и растенията, и вредителите. Резултатът от тези сложни взаимодействия постоянно се променя, постоянно еволюира.

И е непредвидим.

Тъкмо затова бях толкова ядосан на Рики.

Когато бе установил, че не може да контролира рояците, той трябваше да се е досетил за опасностите. Беше безумие да стои със скръстени ръце и да ги остави да еволюират. Рики бе умен и знаеше за генетичните алгоритми, познаваше биологичната история на съвременните тенденции в програмирането.

Знаеше, че самоорганизирането е неизбежно.

Знаеше, че еволюиращите форми са непредвидими.

Знаеше, че еволюцията означава взаимодействие с n форми.

Знаеше всичко това и въпреки това не беше направил нищо.

И Джулия не бе направила нищо.

Отбих се при Чарли. Той още спеше в стаята си. По коридора мина Боби Лембек.

— Откога спи?

— Откакто се върнахте. Около три часа.

— Не мислиш ли, че трябва да го събудим и да видим как е?

— Не, нека спи. Ще го събудим след вечеря.

— Кога е вечерята?

— След половин час. — Той се засмя. — Аз готвя.

Това ми напомни, че трябва да се обадя вкъщи, затова се прибрах в стаята си и набрах номера. Отговори Елън.

— Ало? Кой е?

Говореше нервно. Чух, че Аманда плаче и Ерик крещи на Никол.

— Никол, спри!

— Здрасти, Елън — казах аз.

— О, слава Богу! — възкликна тя. — Трябва да поговориш с дъщеря си.

— Какво става?

— Един момент. Никол, баща ти е. — Усетих, че й протяга слушалката.

Пауза, после:

— Здрасти, татко.

— Какво става, Ник?

— Нищо. Ерик е отвратително изчадие. — Делово.

— Искам да знам какво направи на брат си, Ник.

— Татко… — Тя сниши глас и зашепна. Разбрах, че е затулила устата си с длан. — Леля само ни се кара…

— Чух те — обади се от разстояние сестра ми. Но поне Аманда бе престанала да се дере. Елън я беше взела на ръце.

— Ти си най-голямото дете вкъщи, Никол — казах аз. — Разчитам на теб да държиш фронта, докато ме няма.

— Опитвам, татко. Само че той е пуешки гъз.

От разстояние:

— Не съм! Ти си лайно от пор!

— Нали го чу, татко!

Ерик:

— Да ти наврат триметров прът в гъза!

Погледнах монитора пред мен. Той показваше образи от всички охранителни камери. Видях мотора, паднал настрани пред вратата на електростанцията. Друга камера беше насочена към склада, чиято врата се люлееше на вятъра. Вътре се очертаваше трупът на Роузи. Днес бяха загинали двама души. Едва не бях умрял и аз. И сега семейството ми, което до вчера бе най-важното нещо в моя живот, ми се струваше далечно и незначително.