Майкъл Крайтън - Жертвата

— И какво ще правим навън? — изхленчи Дейвид. В паниката си той постоянно се препъваше. Потеше се и бързо примигваше.

— Продължаваме така — като ято — към лабораторията и влизаме вътре. Ще опитаме ли?

— Божичко! — простена Дейвид. — Толкова е далече, че не знам дали… — Той пак се спъна и едва не изгуби равновесие. И не пляскаше заедно с нас. Почти усещах ужаса му, непреодолимото му желание да побегне.

— Остани с нас, Дейвид. Ако тръгнеш сам, няма да успееш. Чуваш ли ме?

— Не знам, Джак — изпъшка той. — Не знам дали ще мога. — И отново се препъна, блъсна се в Роузи, която се стовари върху Чарли. Той я подхвана и я изправи. Ала нашето ято за миг изпадна в безредие и координацията ни се наруши.

Рояците мигновено станаха плътночерни и се сгъстиха, сякаш се готвеха за скок. Чух Чарли да измърморва „мама му стара“ и наистина, за миг си помислих, че е прав, че това е краят.

Но успяхме да влезем в ритъм и рояците незабавно се издигнаха в нормалното си положение. Плътната им чернота изсветля, те възобновиха равномерното си пулсиране и ни последваха в съседното помещение. Ала не ни нападнаха. Вече бяхме на пет-шест метра от задната врата, същата, през която бяхме влезли. Обзе ме оптимизъм. За пръв път ми се стори, че има вероятност да успеем.

И после за миг всичко отиде по дяволите.

Дейвид Брукс хукна.

Бяхме доста навътре в задното помещение и се канехме да заобиколим стелажите, когато той се хвърли право между рояците и се насочи към отсрещната врата.

Те веднага го подгониха.

Роузи му крещеше да се върне, ала Дейвид се бе съсредоточил върху вратата. Облаците го преследваха с изненадваща бързина. Той почти стигна до изхода — протягаше ръка към бравата, — когато единият рояк се спусна ниско и покри пода пред него.

В мига, в който стигна до черната повърхност, Дейвид Брукс се подхлъзна, сякаш беше стъпил върху лед. Блъсна се в бетона, изрева от болка и незабавно се опита отново да се изправи, но не успя — постоянно се подхлъзваше и падаше. Очилата му се строшиха, рамките порязаха носа му. Устните му се покриха с пъплеща чернилка. Задъхваше се.

Роузи все още крещеше, когато вторият рояк връхлетя Дейвид и покри лицето, очите и косата му. Движенията на Брукс ставаха все по-отчаяни, той стенеше като животно, и все пак докато се хлъзгаше на четири крака, някак си успя да се добере до вратата. Накрая се метна напред, стисна бравата и се надигна на колене. С последно усилие натисна бравата и я отвори.

В склада нахлу гореща слънчева светлина — едновременно с третия рояк.

— Трябва да направим нещо! — извика Роузи и понечи да се втурне към Дейвид, но аз я хванах за ръката. — Трябва да му помогнем! Трябва да му помогнем!

— Нищо не можем да направим.

— Трябва да му помогнем!

— Нищо не можем да направим, Роузи!

Дейвид се търкаляше по земята, черен от глава до пети.

Третият рояк го беше обгърнал. Почти нищо не се виждаше през танцуващите частици. Устата му приличаше на черна дупка, очните му ябълки напълно бяха почернели. От гърлото му се разнасяха задавени звуци. Роякът течеше в устата му като черна река.

Тялото му започна да трепери. Той посегна към гърлото си. Краката му подритваха. Бях сигурен, че умира.

— Хайде, Джак — каза Чарли. — Да се махаме оттук.

— Не можете да го оставите! — извика Роузи. — Не можете, не можете!

Дейвид изпълзя през вратата. Движенията му бяха немощни, устата му се движеше, ала чувахме само хрипове. Роузи се мъчеше да се отскубне. Чарли я сграбчи за рамото.

— По дяволите, Роузи…

— Майната ти! — Тя се освободи от ръцете му и ме изрита. Изненадан, аз я пуснах и Роузи изтича в съседното помещение, като викаше: — Дейвид! Дейвид!!!

Той протегна към нея черната си като на миньор ръка. Роузи го хвана за китката. И в същия момент се подхлъзна върху черния под и падна. Продължаваше да го вика… а после се закашля и по устните й се появи чернилка.

— Да вървим, за Бога — каза Чарли. — Не мога да гледам.

Нямах сили да раздвижа крака. Обърнах се към Мей. По лицето й се стичаха сълзи.

— Да вървим — промълви тя.

Роузи все още викаше Дейвид, прегръщаше го и го притискаше към гърдите си. Ала той вече не помръдваше. Чарли се наведе към мен.

— Ти не си виновен, мама му стара.

Бавно кимнах. Знаех, че е прав.

— По дяволите, ти си за пръв ден на работа. — Чарли се пресегна към колана ми и включи слушалките ми. — Да вървим.

Обърнах се към задната врата. И заедно излязохме навън.