Майкъл Крайтън - Жертвата

Мей тършуваше в отделението между седалките и извади оттам лепенка и кутия с найлонови торбички.

— Може би ще успеем да залепим отворите — каза тя.

Поклатих глава.

— Няма смисъл. Те са наночастици. Достатъчно са малки, за да проникнат през мембрана.

— Искаш да кажеш, че могат да минат през найлона ли?

— Или да го заобиколят през пролуките. Не можеш да херметизираш отворите.

— И просто ще си стоим тук, така ли?

— Общо взето, да.

— И ще се молим да не открият отвора.

Кимнах.

— Точно така.

— Вятърът пак започна да се усилва — съобщи по радиостанцията Боби Лембек. — Единайсет километра в час.

Като че ли се опитваше да ни окуражи, ала единайсет километра изобщо не бяха достатъчно. Рояците пред стъклото с лекота се движеха около колата.

— Джак? — повика ме Чарли. — Изгубих от поглед моя рояк. Къде е?

Погледнах към неговата кола и видях, че третият облак се е спуснал до предната гума — обикаляше в кръг и минаваше през отворите на джантата.

— Проверява ти джантите, Чарли.

— Хм. — Имаше основание за тревога. Ако започнеше подробно да проучва автомобила, роякът можеше да открие отвор към купето. — Предполагам, че въпросът е колко е голям CO-компонентът им, нали?

— Точно така — съгласих се аз.

— Какво означава това? — попита Мей.

Обясних й. Рояците нямат нито водач, нито централен разум. Интелектът им представлява сбор от отделните частици. Те се самоорганизират в рояк и склонността им за самоорганизиране има непредвидими резултати. Човек наистина не може да отгатне какво ще направят. Рояците можеха да останат неефективни като сега. Можеха случайно да се натъкнат на решението. А можеха и да започнат организирано да го търсят.

Но досега не го бяха направили.

Дрехите ми бяха подгизнали от пот. Солени капки се стичаха от носа и брадичката ми. Избърсах чело с опакото на ръката си. Погледнах Мей. И тя се потеше.

— Ей, Джак? — повика ме Рики.

— Да?

— Преди известно време се обади Джулия. Изписали я от болницата и…

— Не сега, Рики.

— Довечера ще пристигне тук.

— По-късно ще поговорим, Рики.

— Просто ти казвам.

— Господи! — избухна Чарли. — Някой да каже на тоя задник да млъкне. Заети сме!

— Скоростта на вятъра е четиринайсет километра в час — съобщи Боби Лембек. — Не, извинявайте, тринайсет.

— Господи, това напрежение ме убива — каза Чарли. — Къде е роякът ми сега, Джак?

— Под колата. Не виждам какво прави. Не, чакай. Излиза зад теб, Чарли. Като че ли ти проверява стоповете.

— Сигурно е автоманиак. Е, нека си проверява.

Гледах през рамо към рояка на Чарли, когато Мей каза:

— Виж, Джак!

Роякът пред нейния прозорец се бе променил. Сега изглеждаше почти сребрист и искреше, ала беше напълно стабилен и сребристата му повърхност отразяваше главата и раменете на Мей. Отражението не бе идеално, защото очите и устата й бяха малко размити, но общо взето беше точно.

Намръщих се.

— Това е огледало.

— Не е — възрази тя и се обърна към мен. Образът й върху сребристата повърхност не се промени. Лицето продължаваше да се взира в колата. След миг потръпна, разтвори се и отново се организира, този път в тила й.

— Какво означава това? — попита Мей.

— Имам някаква представа, но…

Роякът пред предния капак правеше същото, само че неговата сребриста повърхност изобразяваше двама ни един до друг във форда. Изглеждахме уплашени. И този образ бе малко размазан. Вече ми беше ясно, че роякът не е огледало. Отделните частици заемаха точно определено положение, което означаваше…

— Лошо — каза Чарли.

— Знам. Те импровизират.

— Как мислиш, дали е заложено в програмата?

— Общо взето, да. Предполагам, че е имитация.

Мей неразбиращо поклати глава.

— В програмата са заложени определени стратегии за постигане на целите. Те имитират поведението на истинските хищници. Една от тези готови стратегии е да замръзнеш на място и да чакаш в засада. Друга предвижда да вървиш наслуки, докато не се натъкнеш на плячката си и не я подгониш, трета — да се слееш със средата. А четвърта — да имитираш поведението на плячката.

— И ти смяташ, че това е имитация, така ли?

— Форма на имитация, да.

— Роякът се опитва да ни имитира.

— Да.

— Това спонтанно поведение ли е?

— Да.

— Лошо — повтори Чарли. — Много лошо.

Започна да ме обзема гняв. Защото огледалното изображение ми показваше, че не познавам истинската структура на наночастиците. Бяха ми казали, че пиезобатерията отразява светлината. Затова не се изненадвах, че роякът от време на време хвърля сребристи отблясъци. Това не изискваше сложна ориентация на частиците. Всъщност такива сребристи вълни бяха логично случайно следствие, както пътните магистрали се задръстват, след което трафикът отново се освобождава. Задръстването се предизвиква от случайни промени на скоростта на един-двама шофьори, но следствието засяга цялата магистрала. Същото се отнася за рояците. Случайното следствие облива рояка като вълна. Тъкмо такова явление бяхме наблюдавали досега.