Майкъл Крайтън - Жертвата

— Съжалявам, господин Морз не е в офиса.

— Кога ще се върне?

— Наистина не знам. Можете да му оставите съобщение на гласовата поща.

Оставих му. После набрах домашния му номер.

Отговори жена му. Мери пишеше докторат по френска история. Представях си как учи и люшка бебето с книга, разтворена в скута й.

— Здрасти, Мери.

— Здравей, Джак.

— Как е бебето? Рики ми каза, че не се било подсичало. Завиждам ви. — Опитах се да говоря нехайно.

Тя се засмя.

— Нямахме и колики, слава Богу.

— Всъщност търся Рики. Той там ли е?

— Не, Джак. Няма го вече цяла седмица. Във фабриката в Невада е.

— А, ясно. — Сега си спомних, че когато се бяхме срещнали в супермаркета, Рики ми го бе споменал.

— Ходил ли си там? — попита ме Мери. Стори ми се, че долових в гласа й неспокойни нотки.

— Не, но…

— Джулия прекарва там много време, нали? Какво казва? — Определено се тревожеше.

— Ами, почти нищо. Разбрах, че разработват нова технология, която била строго секретна. Защо?

Тя се поколеба.

— Може би просто си въобразявам.

— Какво има?

— Ами, понякога, когато се обажда, Рики говори някак странно.

— Какво искаш да кажеш?

— Сигурна съм, че е разсеян и работи усилено, но говори странни неща. Нелогични. И ми се струва уклончив. Все едно… не знам, като че ли крие нещо.

— Като че ли крие нещо?

Мери засрамено се засмя.

— Дори си мислех, че може да си има любовница. Нали знаеш, оная Мей Чан е там, а той винаги я е харесвал. Тя е много красива.

Не знаех, че Мей Чан е във фабриката.

— Наистина ли е там?

— Да. Мисля, че в момента там има много хора от „МедияТроникс“.

— Е, според мен Рики няма любовница, Мери — опитах се да я успокоя аз. — Просто не е в негов стил. Нито в стила на Мей.

— Тихата вода е най-дълбока — отвърна тя. Очевидно имаше предвид Мей. — И аз още кърмя, така че не съм отслабнала… искам да кажа, че съм дебела като крава.

— Е, това…

— Краката ми се търкат един в друг като ходя.

— Мери, сигурен съм, че…

— Джулия добре ли е, Джак? Не се ли държи странно?

— Не повече от обикновено — опитах се да се пошегувам. Почувствах се отвратително. Дни наред си мечтаех някой откровено да разговаря с мен за Джулия, а сега не бях откровен с Мери. — Работи много и понякога също е малко странна.

— Говори ли за някакъв черен облак?

— Хм, не.

— Ами за новия свят? Че присъства на раждането на новия световен ред?

Това ми заприлича на конспиративни приказки. Като ония хора, които се боят от тристранната комисия и си мислят, че Рокфелерови управляват света.

— Не, нищо подобно.

— Да е споменавала за черно наметало?

Сепнах се.

— Какво?

— Оная нощ Рики говореше за черно наметало — че бил покрит с черно наметало. Беше късно, той беше уморен и като че ли бълнуваше.

— Какво каза за черното наметало?

— Нищо. Само това. — Мери замълча за миг. — Мислиш ли, че се дрогират?

— Не знам.

— Нали разбираш, заради напрежението, многото работа и безсънието.

— Ще се обадя на Рики — казах аз.

Мери ми даде номера на мобифона му и аз го записах. Тъкмо се канех да го набера, когато вратата се затръшна и чух Ерик да казва:

— Ей, мамо! Кой беше оня мъж в колата с теб? — Изправих се и погледнах през прозореца към отбивката. Там беше беемвето на Джулия със свален гюрук. Погледнах си часовника. Още нямаше четири и половина.

Излязох в коридора и видях, че Джулия прегръща Ерик.

— Сигурно е било отражението на слънцето в предното стъкло — отвърна тя. — В колата няма никой.

— Имаше. Видях го.

— Нима? — Тя отвори входната врата. — Върви да провериш. — Ерик изтича на моравата. Джулия ми се усмихна. — Мисли си, че в колата е имало някой.

Момчето се върна и сви рамене.

— Добре де, сигурно не е имало никой.

— Точно така, миличък. — Тя се приближи към мен. — Елън дойде ли?

— Преди малко.

— Чудесно. Ще взема душ и ще си поговорим. Хайде да отворим бутилка вино. Какво искаш да приготвя за вечеря?

— Направил съм пържоли.

— Страхотно!

И с бодро махване тръгна по коридора.

Беше топла вечер и можехме да вечеряме в задния двор. Извадих покривка на червени карета и изпекох пържолите на скарата. Бях си сложил престилка с надпис „Думата на готвача е закон“. Класическа американска семейна вечеря.

Джулия бе очарователна и приказлива, насочи вниманието си към сестра ми, говореше за децата, за училище, за промените, които искала да направи вкъщи.

— Ще махнем онзи прозорец — посочи към кухнята тя — и ще сложим френски врати, за да отворим кухнята към двора. Ще стане страхотно. — Изпълнението й ме смая. Даже децата я зяпаха. Джулия спомена, че много се гордеела с важната роля на Никол в предстоящата училищна пиеса.