Майкъл Крайтън - Жертвата

Ала от друга страна, ако приемех да работя като консултант, щях да реша проблема със срока си на годност. И да се измъкна от вкъщи. Така щях да постигна много неща.

— Виж, Тим, нека си помисля — след кратко мълчание отвърнах аз.

— Да ти се обадя ли пак?

— Да, добре.

— Кога?

Ясно долових напрежението в гласа му.

— Май бързате.

— Да, така е. Както ти казах, тоя договор ни побърква. Петима програмисти от екипа, който е разработил програмата, направо се пренесоха във фабриката на „Займос“. И не стигат доникъде с този проблем. Така че, ако не ни помогнеш, спешно ще се наложи да търсим другаде.

— Добре, утре ще ти се обадя.

— Утре сутрин ли?

Схванах намека.

— Добре, утре сутрин.

Обаждането на Тим навярно трябваше да подобри настроението ми, но не се почувствах по-добре. Изведох бебето на разходка в парка и го полюлях на люлката. Аманда обичаше да я люлеят. Можеше да стои мирно двайсет-трийсет минути и винаги плачеше, когато си тръгвахме. После поседях на бетонния перваз на пясъчника, докато тя пълзеше край мен и се изправяше, като се държеше за бетонните костенурки и други фигури. Едно от по-големите деца я събори, но Аманда не се разплака — просто пак се изправи. Явно обичаше да е край по-големи от нея.

Гледах я и мислех за перспективата да се върна на работа.

— Естествено, че си приел — каза Елън.

Бяхме в кухнята. Тя току-що бе пристигнала и черният й куфар още беше в ъгъла. Изглеждаше абсолютно същата, слаба като клечка, енергична, руса, жизнерадостна. Сестра ми като че ли не остаряваше. Пиеше чай от пакетчетата, които носеше със себе си. Специален черен китайски чай от специален магазин в Сан Франциско. И това не се бе променило — Елън винаги се беше грижила за храненето си, още от малка. И сега пътуваше с чаевете си, със салатните си сосове, с педантично подредените си шишенца витамини.

— Не съм — отвърнах аз. — Не съм приел. Казах, че ще си помисля.

— Че ще си помислиш ли? Шегуваш ли се? Непременно трябва да се върнеш на работа, Джак. Знаеш, че трябва. — Тя ме погледна оценяващо. — Изпаднал си в депресия.

— Не съм.

— Трябва да пиеш такъв чай. Кафето е вредно за нервите ти.

— Чаят е по-силен от кафето.

— Непременно трябва да се върнеш на работа, Джак.

— Знам, Елън.

— И направо е идеално, че ще те назначат като консултант. Това ще реши всичките ти проблеми.

— Не знам.

— Какво не знаеш?

— Не знам дали ми казват истината — отвърнах аз. — Дали „Займос“ наистина имат такъв проблем. Защо Джулия не ми е споменала нищо?

Елън поклати глава.

— Джулия май напоследък почти не приказва с теб. — Тя ме погледна. — И защо не се съгласи веднага?

— Първо трябва да проверя някои неща.

— Какво ще проверяваш, Джак? — смаяно попита Елън. Държеше се така, сякаш имам психологически проблем, който трябва да бъде решен. Започваше да ми лази по нервите, а бяхме прекарали заедно само няколко минути. Голямата ми сестра се отнасяше с мен като с дете. Изправих се.

— Виж, Елън, цял живот съм в тоя бизнес и знам как стават нещата. Има две възможни причини Дон да иска да се върна на работа. Първо, компанията да е в безизходица и да смятат, че аз мога да им помогна.

— Ами че нали са ти изтъкнали тъкмо тази причина.

— Да. Точно така. Само че другата възможност е тотално да са оплели конците и вече да не може да се направи нищо. И те да го знаят.

— И да имат нужда от изкупителна жертва, така ли?

— Да.

Тя се намръщи. Виждах, че се колебае.

— Наистина ли смяташ така?

— Не знам, точно това е въпросът. Но трябва да проверя.

— Как ще го направиш?

— Като се обадя тук-там. Утре може да отида на изненадващо посещение във фабриката.

— Добре. Струва ми се правилно.

— Радвам се, че получих одобрението ти. — Не успях да скрия раздразнението си.

— Джак — каза тя, стана и ме прегърна. — Просто се безпокоя за теб, това е.

— Разбирам. Обаче не ми помагаш.

— Кажи как да ти помогна.

— Гледай децата, докато се обадя на някои хора.

Реших първо да поговоря с Рики Морз, човека, когото бях срещнал в супермаркета да купува памперси. С него се познавахме отдавна — той работеше в „Займос“ и се отнасяше толкова небрежно към служебната информация, че можеше да ми каже какво всъщност става там. Единственият проблем бе, че офисът му се намираше в Долината и че той вече беше споменал, че цялото действие било във фабриката. Все пак разговорът с него щеше да постави някакво начало.

Позвъних в службата му, но телефонистката ми каза: