Майкъл Крайтън - Жертвата

— Ролята ми е малка, мамо — възрази момичето.

— О, не е вярно, миличка — отвърна Джулия.

— Вярно е. Имам само две реплики.

— Виж, миличка, сигурна съм, че…

— „Ето, Джон идва“ — обади се Ерик. — „Това изглежда много сериозно“.

— Млъкни, лайно такова!

— Тя си ги повтаря в банята — заяви Ерик. — Милиарди пъти.

— Кой е Джон? — попита Джулия.

— Това са репликите от пиесата.

— А, ясно. Е, така или иначе, сигурна съм, че ще се представиш великолепно. А нашият малък Ерик постига невероятни успехи във футбола, нали, миличък?

— Мачът е другата седмица — намуси се той.

Тази есен Джулия не бе успяла да присъства на нито една от срещите.

— Много е полезно за него — обърна се тя към Елън. — Груповите спортове развиват способността за работа в екип. Състезателното начало е особено важно при момчетата.

Елън мълчеше, само кимаше и слушаше.

Специално за тази вечер Джулия беше настояла да нахрани бебето и бе поставила високото столче до себе си. Ала Аманда беше свикнала при всяко хранене да си играем на самолет и сега чакаше някой да поднесе лъжицата към устата й с думите „Брррррр, пристига самолетът, отваряйте вратите!“ Тъй като Джулия не го правеше, бебето здраво стискаше устни. Което също бе част от играта.

— Уф, добре, сигурно не е гладна — сви рамене жена ми. — Дали да не я оставим само на шишето, Джак?

— Не — отвърнах аз. — Няма да получи шишето, докато не вечеря.

— Мислех да й го дадем преди вечерята.

— Не. — Посочих Аманда. — Да опитам ли аз?

— Естествено. — Джулия ми подаде лъжицата.

Седнах до бебето и започнах да играя на самолет.

— Брррррр. — Аманда веднага се ухили и отвори уста.

— Джак е невероятен с децата, направо невероятен — каза Джулия на сестра ми.

— Според мен е добре един мъж да придобие опит в домакинстването — отвърна Елън.

— О, така е. Наистина. Той много ми помага. — Тя ме потупа по коляното. — Наистина, Джак.

Разбирах, че Джулия е прекалено любезна, прекалено весела. Говореше бързо и очевидно се опитваше да внуши на Елън, че управлява семейството си. Виждах, че сестра ми не й вярва. Ала Джулия бе набрала скорост и не забелязваше нищо. Започнах да се чудя дали не е дрогирана. Каква беше причината за странното й поведение? Дали не взимаше амфетамини?

— А и в последно време работата ми е невероятна — продължи тя. — „Займос“ постига истински успехи — такива успехи, каквито се случват веднъж на десетилетие. Но най-после ги дочакахме.

— Като черното наметало ли? — наслуки попитах аз.

Джулия запримигва.

— Какво? За какво говориш, скъпи?

— За черното наметало. Онзи ден не спомена ли нещо за черно наметало?

— Не. — Джулия отново поклати глава. — Нямам представа какво искаш да кажеш. — Тя пак се обърна към Елън. — Както и да е, тази молекулярна технология стигна до пазара много по-бавно, отколкото очаквахме. Обаче най-после всичко е готово.

— Май си много възбудена — отбеляза сестра ми.

— Трябва да ти кажа, че наистина е вълнуващо, Елън. — Тя сниши глас. — И отгоре на всичко, сигурно ще направим големи пари.

— Чудесно. Но сигурно и много работите.

— Не чак толкова много. Общо взето не беше много тежко. Само през последната седмица.

Видях, че Никол се ококори. Ерик зяпаше майка си. Ала децата не казаха нищо. Аз също.

— Това е само преходен период — заяви Джулия. — Всички компании имат такива преходни периоди.

— Разбира се — съгласи се Елън.

Слънцето залязваше. Застудяваше. Децата влязоха вкъщи. Изправих се и започнах да вдигам съдовете. Елън ми помагаше. Джулия продължи да говори, после рече:

— Иска ми се да остана, но имам да свърша някои неща и трябва да се върна в службата.

Дори да се изненада, Елън не го показа.

— Много работиш.

— Само по време на този преход. — Джулия се обърна към мен. — Благодаря, че държиш крепостта, скъпи. — И ми прати въздушна целувка от вратата. — Обичам те, Джак.

И изчезна. Елън се намръщи.

— Малко прекалено внезапно, какво ще кажеш?

Свих рамене.

— Дали ще пожелае лека нощ на децата?

— Сигурно няма.

— И просто ще излезе, така ли?

— Да.

Елън поклати глава.

— Не знам дали си има любовник, Джак — каза тя, — обаче… Какво взима?

— Доколкото знам, нищо.

— Взима нещо. Убедена съм. Не ти ли се струва, че е отслабнала?

— Да. Малко.

— И почти не спи. И очевидно е на скорост. — Сестра ми отново поклати глава. — Много от шефовете на големи компании са на наркотици.