Хари Харисън - Стоманеният плъх в танц със смъртта

— Той е най-лошият. Да сложим отрова в кафето му?

— Не. Чух, че се опитали да направят това на север и в полка убили всеки десети войник.

— Чиста партенка и ти го знаеш. Просто слух. Като отмъщение на много проклет началник. Всички говорят, но никой не го прави…

— Капитанът идва!

Над главата ми прелетя недопушена пура, чуха се стъпки от бързо отдалечаващи се крака. Продължих нагоре, преди ръцете ми да се измъкнат от ключиците. Със сетни сили изминах последните няколко сантиметра, достигнах края и с мъка се изтеглих върху плоския покрив на укреплението. Една морска птица ме погледна със студеното си око, изграчи и отлетя. Изпълзях по натрупаните през столетията изсушени от слънцето курешки до самия център на кръглата постройка. Лежах по гръб и не можех да видя нищо, освен върха на далечния хълм. Това означаваше, че и аз не можех да бъда открит от сушата, а само от въздуха. Щях да рискувам, тъй като през целия ден бях видял само един самолет надалеч. Затворих очи срещу яркото слънце и моментално, без да съм имал намерение, заспах.

Стреснах се насън и се събудих. Сърцето ми биеше ускорено. Слънцето бе закрито от облак. Мръзнех в мокрите си дрехи. Беше глупаво да заспя, но вече бях буден. Не ме бяха видели. Слънцето вече бе по-близо до хоризонта и щом досега бях невредим, може би щях да остана в безопасност до смрачаване.

Бях гладен и жаден. Потребностите на тялото са неутолими, винаги иска нещо. Но този път духът трябваше да се наложи над тялото; щях да остана неподвижен на покрива до настъпването на нощта.

Която идваше бавно. Облизах сухите си устни, без да обръщам внимание на гневно къркорещия си стомах. Слънцето винаги залязва. Беше въпрос на търпение.

Накрая мракът пропълзя върху земята, първите звезди започнаха да се показват. В крепостта долу се появиха светлини, чух дрезгави гласове да издават военни команди. Съвсем бавно изпълзях до вътрешния ръб и погледнах. Във вътрешния двор имаше някакво раздвижване. Войници се движеха напред-назад на малки групи, офицери крещяха. Накрая една група влезе в укреплението, а другите тръгнаха към сушата по широкия горен край на пристанищната стена. Пътят им беше осветен от поставени на равни интервали светлини. Фигурите на войниците ставаха все по-малки, докато достигнаха далечния бряг и се изгубиха от погледа ми.

После всички светлини изгаснаха.

Лежах, мигах в неочакваната тъмнина и не можех да повярвам на късмета си. Бяха ли изгасени светлините, за да мога да се промъкна безопасно на брега? Вероятно не. Долу имаше оръдия и ако те имаха намерение да ги използват, както очевидно щяха да направят, светлините биха заслепявали артилеристите. Съобразителни момчета!

Изчаках да видя пътя си на лунната светлина и след това слязох по външната стена до парапета около вътрешния двор, стъпих внимателно върху него и се спуснах на каменните плочки. Единствената врата на стената беше затворена. Като ходех на пръсти, забързах с всички сили към сушата. Тъмната грамада на сивото укрепление се смаляваше зад мен, а аз вървях все по-леко, потискайки възникналото желание да изсвиря с уста от радост. Вляво се виждаха смътните очертания на спортни съдове. В кабините на някои от тях блещукаха светлини, чух далечен смях. Успокоен, крачех бос по грубия камък. Бях господар на себе си, сигурността лежеше наблизо пред мен.

И тогава се натъкнах на метална ограда, която минаваше по горната страна на пристанищната стена и всички светлини грейнаха с ослепителен блясък. Светлини, простиращи се напред и назад, светлини отгоре, откриващи телена ограда и затворена метална врата пред мен.

Отскочих назад от оградата, огледах се припряно, хвърлих се по корем върху стената и зачаках да чуя изстрели.

Нищо не се случи. Светлините светеха ярко; пристанищната стена зад мен се простираше гола чак до укреплението. От другата страна на бариерата стената стигаше до складовете над пристанището, където други светлини осветяваха малка маршируваща група войници. Идващи към мен.

Дали са ме видели… или съм невидим, скрит в сенките? Дали не бях задействал някаква аларма, която е включила светлините и е разкрила моето присъствие? Каквото и да се беше случило, нямаше никакъв смисъл да чакам, за да разбера. Изпълзях бързо на другия край на стената, озовах се пред океана — бях плувал достатъчно в пристанището, благодаря — и увиснах назад през ръба. Опипах с върха на пръстите на босия си крак грубия камък. Намерих малка опора, закрепих се и си отдъхнах в тъмнината. Приливната вълна отново дойде и заля краката ми. Над мен в горния край на стената звукът от маршируващите крака ставаше все по-силен. Под мен водата беше студена, черна, непривлекателна.