Хари Харисън - Стоманеният плъх в танц със смъртта

Брегът беше близо, плажът, доколкото можех да видя, пуст. Това беше много добре, защото плуването с една ръка и прикрепването с другата на кутия с дрехи на главата не е препоръчително упражнение. Излязох от водата и побързах към няколко големи скали, където съблякох и зарових нежеланото облекло в пясъка. Бързо облякох сухите дрехи, пъхнах малката кесия с притежанията си в пояса, мушнах камата отстрани в ботуша и бях готов да завладея света.

Всъщност исках да намеря някое тихо местенце, където да се свия и да подремна… прекрасно разбирах положението. Тези хора се отнасяха сериозно към сигурността на страната и, както показваше укреплението, брегът беше първата защитна линия. Трябваше да отида в града.

На стъргалото горе имаше светлини, чуваха се гласове, но долу, където вървях, беше тихо. От плажа нагоре водеха стъпала. Тръгнах по тях, но видях двама униформени въоръжени мъже и бързо се върнах назад. Притаих се и изброих наум от двеста до нула преди отново да погледна. Униформените си бяха отишли. Виждаха се само неколцина разхождащи се. Смесих се с тях и тръгнах по стъргалото, после завих в първата улица, която водеше далеч от брега. Тук имаше улично осветление, отворени прозорци и затворени врати. Моето облекло сигурно не изглеждаше много крещящо, защото няколко души минаха покрай мен, без дори да ме погледнат. Чух пред себе си музика и малко след това стигнах до бар, над който един надпис обявяваше: „ТАНЦИ И ПИЕНЕ — ЕЛАТЕ И СЕ ЗАБАВЛЯВАЙТЕ“. Покана, на която е почти невъзможно да се устои. Отворих вратата и влязох.

Някаква сила оформя по един и същи начин баровете в цялата вселена. Може би се дължи на факта, че в тях формата следва функцията. Функция: да се дават на хората чаши с алкохолни напитки. Форма: столове за сядане и маси за поставяне на чаши. Влязох, издърпах един стол и седнах до една свободна маса. Посетителите не ми обърнаха внимание, както и аз на тях. Закръглена сервитьорка с къса пола дойде при мен, пренебрегвайки подсвиркванията на група младежи от съседната маса и ловко избягвайки протегнатите ръце, които се опитваха да я ощипят.

— К’водбъде? — попита тя и се усмихна на младежите, които стиснали халби, вдигнаха тост за нея.

— Бира — казах аз и тя се отдалечи. Донесе бирата, сама си взе от монетите, които бях сложил на масата — това изглежда бе обичай — и се върна зад бара. Беше лютива и студена.

Отпих голяма глътка и тъкмо избърсвах пяната от устата си, когато влезе друг млад мъж и забърза към съседната маса.

— Porkacoj! — прошепна дрезгаво той. Двама младежи станаха и се запрепъваха към задния край на бара.

Оставих бирата на масата, събрах си парите и побързах след тях. Надуших някаква неприятност. Казаното от него можеше да се преведе като „мръсни свине“ и сигурно беше местен жаргон, тъй като не можех да си представя да ги преследва някакво кално прасе. „Прасе“ като епитет на полицай се използва навсякъде — и реакциите на двамата млади мъже изглежда го потвърждаваха. Нямаше нищо да загубя, ако съм малко по-предпазлив. Те забързаха по коридора и когато стигнах до него, в далечния край тъкмо се затваряше една врата. Сложих ръка върху дръжката, когато навън зави сирена и през пролуките между вратата и рамката проникна светлина.

— Какво има? — попита висок и груб глас. — Вие, момчета, може би се изнизвате през задната врата, защото отпред има патрул? Дайте си документите за самоличност.

— Не сме сторили нищо лошо!

— Досега. Хайде, документите за самоличност.

Чаках, без да мърдам с надежда, че лошото прасе не е свързано със своите другари от бара. Грубият смях от другата страна на вратата беше всичко друго, но не и весел.

— О-хо… и двамата с просрочени документи? Нали не се надявате да избягате от редовна военна служба?

— Чиновническа грешка — проплака един слаб глас.

— Хващаме много като вас. Да вървим.

Светлината се отдалечи, както и стъпките. Изчаках да събера кураж, после отворих вратата и излязох от бара. Алеята беше пуста, прасето и арестантите си бяха отишли. Тръгнах бързо, без да тичам. После спрях. От какво бягах? След като полицията си отиде, барът щеше да бъде най-безопасното място за мен. Обърнах се и погледнах назад към задния вход. Никой не излезе. Броих до триста, след това за сигурност от триста до нула. Вратата остана затворена. Предпазливо, готов моментално да побягна, се върнах в бара и надзърнах в салона. Никаква полиция… И тогава се зароди една блестяща идея.