Хари Харисън - Стоманеният плъх в танц със смъртта

Защо да не остана скрит тук, докато отминат?

Още щом тази пораженческа мисъл достигна до мозъка ми, разбрах, че е глупава, каквато всъщност си и беше. Един лъч на фенерче и присъствието ми щеше да бъде разкрито. Не бях положил всички тези изнурителни усилия и минал какви ли не смъртни опасности през деня, за да бъда хванат, само защото се страхувах да се намокря. Или да бъда изяден от нечувани чудовища. Океанът тук трябва да е безопасен, иначе спортните съдове нямаше да плават наоколо.

„Плуване, Джим, плуване“, промърморих аз и се плъзнах надолу във водата.

Когато войниците достигнаха вратата, аз вече размахвах ръце далеч от стената, готов мигновено да се гмурна под водата, ако насочеха светлини към мен. Не го направиха. Видях един от тях как отключи портата, после, след като минаха, отново я заключи. Сигурно беше смяна или внезапна проверка, или някакъв друг интересен военен ход. Обърнах се и заплувах към брега.

Какво да правя по-нататък? Светлините от крайбрежното стъргало идваха все по-близко, проблемът ми ставаше все по-голям. Как можех така, както съм бос, мокър, чужденец, без изобщо да познавам тази страна, да отида на брега и да вървя, без да бъда открит? Очевидно не беше лесно. Между мен и светлините се появи тъмна сянка. Плавателен съд. Някакъв вид спасение?

Заплувах бавно между вързаните спортни лодки. Отдалеч бях видял, че някои са осветени, но тук преобладаваше тъмнина. Имаше ли някой на тях? Изглежда нямаше; беше много рано, за да има заспали хора. Което означаваше, че веселите спортисти са слезли на брега след изнурителния ден.

Към звездите се извисяваше тънка мачта. Беше платноходка, малка. Исках нещо по-голямо. Продължих да плувам, докато над мен се появи по-тъмно тяло. Никакви мачти, което означаваше, че е с моторна тяга. Плувах покрай него до кърмата, където напипах закачена въжена стълба. Брънка подир брънка се изкачвах, а от дрехите ми се стичаше вода, докато стигнах до палубата. Светлината от звездите и от брега беше достатъчна да видя тапицирани седалки, щурвал… и врата, която може би водеше надолу. Отидох при нея, намерих дръжката и се опитах да я отворя. Беше заключена.

„Наистина добри новини, Джим. Щом е заключено, значи има нещо за крадене. Най-добре е да провериш.“

Проверих. Тъмнината не е пречка за един опитен крадец. С върха на шперца напипах езичето на много проста ключалка. Отместих го и отворих.

Работата след това беше бавна. Може би имаше осветление, но не исках да го включвам. Вършех всичко пипнешком. Във вътрешната наредба на всеки малък съд има определена логика, която трябва да се следва. Койки на носа покрай корпуса. Долапчета за дрехи под тях, рафтове над тях. След доста тракане, бърникане, блъскане и ругаене събрах моите богатства в едно одеяло, изнесох го на палубата и го разпрострях.

Онова, което приличаше на бутилка с винтова капачка, си беше бутилка с винтова капачка. Отвих я и помирисах. После натопих пръст и опитах. Вино. Много сладко. Не беше любимото ми спиртно питие, но бе райско след погълнатата солена вода. Имаше и голяма метална кутия със стар хляб или някакви сухари, с които едва не си счупих зъбите. Накиснах ги с вино, малко поомекнаха и лакомо ги изгълтах. Оригнах се силно и се почувствах по-добре.

Разучих останалата част от плячката. Имаше книги и кутии, неизвестни ми предмети със странни форми. И дрехи. Много фина риза, която просто не беше за мен. Но другите шивашки изделия бяха. Сортирах всички неща, които приличаха на облекло и не можах веднага да идентифицирам като предназначени за нежния пол, съблякох се и пробвах някои от тях. Нямах представа доколко ми отиват, но беше някакъв вид облекло. Панталоните бяха много големи, ала парче въже вместо колан помогна да се реши проблема. Ризата ми ставаше по-добре и ако палтото стигаше до коленете ми, може би такава беше модата. Обувките бяха много големи, само че аз напълних пръстите с плат и ми станаха. Това беше най-доброто, което можех да направя. После се съблякох, облякох мокрите си дрехи, прибрах новата премяна в кутията от хляба и я увих с някаква пластмаса, която се надявах да е непромокаема.

Въздухът беше започнал да става студен. Време беше да се раздвижа. Бях уморен, движенията ми бяха бавни от напрежението през деня, имах голяма нужда от сън. Нямаше да мога да поспя. Допих виното, върнах празната бутилка и всичко друго, което бях взел, обратно в каютата и заключих вратата. Преди да имам време да размисля, сложих вързопа на главата си и се спуснах във водата.