Хари Харисън - Стоманеният плъх в танц със смъртта

Покрити с тиня дъски свързваха дървените колове. Когато се пресегнах към една от тях, нещо изквича и изчезна в тъмнината. Наоколо вонеше. Във водата се носеха различни отпадъци. Бях започнал да съжалявам за енергичното плуване.

„Горе главата, Джим, продължавай нататък. Тук е първото място, където ще погледнат, когато открият, че си изчезнал.“

Продължих да плувам. Не отидох далеч, защото се натъкнах на солидна стена, която се издигаше в тъмнината. Опипах я и достигнах до външните колове. През пролуката между тях видях корпуса на друг платноход, вързан наблизо. Нямаше място да мина между корпуса на кораба и коловете. Нима толкова скоро ще бъда хванат?!

— Днес ти е ден за страхове — прошепнах, заглушаван от плискащите се вълни. — Но не можеш да се върнеш, затова трябва да продължиш. Корпусът на този кораб сигурно е извит. Гмурни се и плувай покрай него, докато намериш пролука между коловете.

Ха-ха. Много лесно на думи. Свалих с ритане ботушите от краката си и поех дълбоко дъх. Но с всяко поемане на дъх вълнението ми нарастваше. Когато главата ми се завъртя от кислородна интоксикация, издишах и се гмурнах.

Беше продължително, тъмно и сякаш безкрайно плуване. Държах лявата си ръка до корпуса на кораба да ме направлява. В същото време си припомнях някои героични случки. Продължавах, без да виждам никаква светлинка напред или горе. Сигурно беше много голям кораб. Белите ми дробове горяха, обхвана ме отчаяние. Най-накрая видях отпред светлина. Излязох колкото се може по-тихо до носа на кораба. Стараейки се да не издавам никакъв звук, вдишвах свеж въздух.

Докато гледах към моряка, застанал на рейлинга горе, той се обърна към мен.

Отново се гмурнах, налагайки си да сляза дълбоко под водата и заплувах. Гърдите ми щяха да се пръснат за въздух. Накрая видях пред мен черния корпус на следващия кораб. Насилих се да плувам до последната светлинка, преди отново да изляза на повърхността.

Главата ми се заклещи между корпуса на кораба и коловете. Мъчех се да се освободя и се борех да потисна надигащата се паника. Този път получих няколко хубави ожулвания по главата. Опипващите ми пръсти намериха пролука между коловете. Излязох на повърхността, хванах се, поех с пълни гърди вонящия застоял въздух и му се зарадвах повече, отколкото се бях радвал някога на най-чистия и свеж въздух, който бях дишал.

Това беше началото на много дълъг и много уморителен ден. Не броих корабите, покрай които минах, но бяха много. Отначало търсех пролука в различните докове, но скоро се отказах, тъй като бяха еднакви, всеки отделен от съседния с подводна стена. На някои от корабите разтоварването беше завършено и те бяха отплували, защото в непрекъснатата стена от съдове имаше празнини. Когато се случваше това, единственото, което можех да направя, беше да поема дълбоко дъх, да се гмурна дълбоко… и да плувам като луд, за да достигна до следващия кораб преди да ми свърши въздухът.

Стана следобед, докато стигна до последния кораб и края на доковете. Беше настъпил отлив и съдовете сега бяха под нивото на пристанището, така че имах по-добра защита отгоре. Бях много уморен, но вече зареден с опит. Още веднъж поех дълбоко дъх, гмурнах се под водата към носа, преплувах дължината на корпуса и се показах на повърхността в сянката на руля.

За да видя пред себе си плътна каменна стена.

Хванат за руля, с едва подаваща се над повърхността глава, я огледах. И разбрах, че е пристанищна стена, която се простираше чак до укреплението в далечния й край. Отдръпнах се назад в сянката на руля и установих, че куражът ми толкова бързо намалява, че ме теглеше под водата.

„Някакви умни идеи, Джим?“ — запитах се аз. После открих, че твърде дълго чакам за отговор.

„Помисли, не се отчайвай“ , заповядах си. Все още бях отчаян. Можех ли да се върна? Не, това беше изключено. В края на краищата, след като бях изтърпял всичките тези мъки днес, нямаше да се предам толкова лесно. Да се скрия в някой от доковете? Възможно е. Но след като откриеха, че ме няма, най-напред щяха да ме потърсят там, сигурен бях. Какво тогава? Да се изкача на пристанището? Нямаше начин. И в тези складове сигурно нямаше да има къде да се скрия, както и в онези, които бях напуснал. Тогава какво?

„Обмисли задълбочено проблема“, казваше винаги Епископа.

Какво можеше да означава това при тази ситуация? Опитвах да се измъкна от войниците, да им избягам, знаейки, че ще ме потърсят. В такъв случай трябваше да отида при тях. Но това означаваше самоубийство. А къде другаде бих могъл да отида, където да не ме намерят?