Хари Харисън - Стоманеният плъх в танц със смъртта

— Сваляй платната! — изрева един силен глас. — Хвърляй въжето!

Към нас се приближи кораб с висок нос, от който се чуха силни викове. Грбонджа бързо преведе командите на екипажа.

В Невенкебла нищо не се оставяше на случайността: всичко беше добре организирано. Още преди моряците да свалят платното ни завързаха за влекач и ни откараха на препълнения кей. Там разнородни и интересни екипажи вече разтоварваха стоките си. Преместиха ни на свободна стоянка между другите кораби.

— Идват от далечни места — изхриптя Грбонджа, като пристъпи тежко до мен и посочи корабите. — От Пенпилик, Грампаунд, дори от Прейз-ан-Бийбл… може би всички страдат цял живот от dysesya! През нощта ще бъдем на котва извън пристанището. Дай ми сега парите, на брега е много опасно.

— Сделката си е сделка, дядка. Твърде късно е да я променяме.

Той се изпоти, промърмори нещо и погледна към идващата все по-близко суша.

— Ще сляза пръв да говоря с получателя на стоката. Едва след това ще разтоварваме. Те вземат документите и дават разрешение за акостиране. След това ще се срещнем. Дай ми парите.

— Не, миличък. Просто си мисли за слънчевото бъдеще след оттегляне.

Завързаха кораба, двама въоръжени стражи ни погледнаха намръщени. Парен скрипец пусна мостче и Грбонджа с пуфтене се изкачи по наклонената плоскост и стъпи на кея. Може би трябваше да му платя предварително? Пулсът ми се ускори.

След няколко минути… или столетия?… Грбонджа се върна и закрещя на екипажа. Оставих кривака си в каютата и сложих камата в пазвата, където не се виждаше. Шперцът и останалите ми монети бяха в кесията и също в пазвата. Бях готов, както се очакваше винаги да бъда. Когато излязох от каютата, моряците вече бяха започнали да разтоварват. Взех един чувал и последвах другите по мостчето. Всеки държеше в ръка документите си за самоличност. Направих същото. На пристанището полицаят вземаше документите, слагаше ги в една кутия и закарфичваше етикет за самоличност на дрехата. Изглеждаше отегчен от работата си. Изправих се пред него и се постарах да не треперя.

Беше просто установена процедура.

— Следващият — извика той, дръпна документите от ръката ми и забоде с карфица етикета на дрехата ми. Или по-точно през дрехата в кожата. Подскочих, но не казах нищо. Той се усмихна със садистична усмивка и ме бутна напред.

— Продължавай, тъпако. Следващият.

Бях слязъл на брега без да ме открият. Следвах мъжа пред мен и влязох в склада. Грбонджа стоеше до нарастващия куп чували. Когато ме видя, той издаде една непонятна за мен заповед и посочи към съседната ниша.

— Давай парите, сега — изломоти, когато пуснах чувала. Мушнах кесията в пояса му и Грбонджа се отдръпна, мърморейки с облекчение. Огледах солидните железобетонни стени и се върнах да взема друг чувал.

Когато се върнах с третия си чувал, бях започнал да се отчайвам. Още няколко връщания и корабът щеше да бъде разтоварен, а с това щеше да дойде краят на целия ми опит. Щях да съм извършил едно скъпо пътуване и тежка работа. Нищо повече. Защото не виждах начин да изляза от сградата… и никакво място, където да се скрия. В Невенкебла изглежда не обичаха неканени гости. Трябваше ми още време.

— Обяви почивка за по една бира — прошепнах на Грбонджа, когато минах покрай него в началото на мостчето. Контрольорът вътре си беше отишъл, но двамата намръщени пазачи стояха.

— Ние никога не спираме… нямаме такъв навик.

— Днес ще спрете. Денят е горещ. Нали не искаш да съобщя, че съм ти платил да ме докараш незаконно тук?

Той изстена на глас, после извика:

— Бира, спрете за по бира!

Екипажът не зададе никакви въпроси за неочакваната почерпка, всички се струпаха около бъчвата и весело се разприказваха. Изпих едно голямо канче бира, после отидох и седнах на планшира, близо до мостчето. Вдигнах очи към ботушите на пазача, който стоеше над мен. Погледнах надолу към водата и видях пространството между коловете долу.

Това беше единственият ми шанс. Пазачът над мен се изгуби от погледа ми. Грбонджа беше с гръб, вниманието на моряците бе съсредоточено върху бъчвата. Изглежда щеше да възникне спор върху разпределението. Чуха се гневни викове и бърз удар. Екипажът наблюдаваше спора с голям интерес. На палубата не се виждаше никой.

Преметнах едно въже през борда, увих крака около него и се спуснах надолу. Никой не ме видя. Когато краката ми достигнаха повърхността, извадих камата, отрязах въжето над главата си и тихо паднах във водата. Заплувах безшумно в тъмнината под кея.