Хари Харисън - Стоманеният плъх в танц със смъртта

— Това е живот — каза тя.

— Разбира се — съгласих се и легнах на възглавниците срещу нея. — Сега ми трябва един хубав сън и отново ще се почувствам човек.

Тя се изпъна на дивана и ме загледа през полузатворените си очи. Е, едното всъщност беше полузатворено, а другото — удареното — напълно. Бибз поклати глава и се усмихна.

— Сега си нещо друго, Джими. Момче, наистина, но определено победител. Ти оцеля на Спиовенте, което не е лесно. Избяга от онези двама полицаи… после се справи с всичките главорези на хог… и се измъкна с парите.

— Късмет — отвърнах аз. Радвах се на похвалата, но не ми хареса думичката „момче“.

— Съмнявам се. Ти ме спаси от въжето. Измъкна ме от ръцете на закона и открадна достатъчно пари да избягам от тази планета. Бих желала да ти благодаря.

— Няма нужда да ми благодариш, наистина няма нужда. Ти ще ми помогнеш да намеря Гарт и с това сме квит. — Изправих се и се прозинах. — Искам да те попитам за него… но това може да почака до сутринта. Имам нужда от сън.

Тя отново се усмихна.

— Но, Джим, аз казах, че бих искала да ти благодаря. По мой си начин.

Случайно ли беше, че докато лежеше, хавлията малко се разтвори? Не, не беше случайно. Както не беше случайно, че под хавлията бе чисто гола. Въпреки насиненото око, Бибз беше ужасно, ужасно хубаво момиче.

Какво прави човек в случай като този?

Онова, което прави, е да не приказва за него пред други. Съжалявам. Това е лична работа между двама харесващи се възрастни. Силно харесващи се. Ще ме извините, ако дръпна завесата над този ден и оставя празно място в текста, за да означа приятно прекараните часове.

Никога слънцето не е било толкова топло и ярко. Следобедното слънце. Усмихнах му се също толкова топло, освободен от всякакво чувство за вина, изпълнен с щастие. Похапвах плод и отпивах вино. Влезе Бибз и аз уморено се обърнах от прозореца.

— Наистина ли го мислиш? — попита тя. — Няма да напуснеш планетата заедно с мен? Не го ли искаш?

— Разбира се, че го искам. Но не преди да намеря Гарт.

— Не ти него, той тебе ще намери и ще те убие.

— Освен ако не бъде убит.

Тя наклони мило глава на една страна и кимна.

— От всеки, но не и от теб съм очаквала такова самохвалство. Ала ти можеш да го направиш. — Тя въздъхна. — Аз обаче няма да съм тук да го видя. За мен оцеляването е по-ценно от отмъщението. Той ме хвърли в затвора… ти ме извади оттам. Случаят е приключен. Макар да признавам, че има много любопитни неща. Ако наистина успееш да се измъкнеш, ще ми кажеш ли какво се е случило? Накрая Венианският съюз на членовете на летателни екипажи ще ме разбере. — Тя подаде лист хартия. — Написала съм всичко, което си спомням, точно както поиска.

— Генерал — прочетох аз. — Зенър или Зенар.

— Не го чух буква по буква и затова не съм сигурна как точно се пише. Просто дочух един от офицерите да говори с него, когато мислеха, че няма да ги чуя.

— Какво е Мортстерторо?

— Тяхна военна база, може би най-голямата. Там кацахме да вземаме товар. Не ни пускаха да излезем от космическия кораб, но онова, което можехме да видим, беше много впечатляващо. Голяма лимузина, украсена с флагчета и звезди, идваше да вземе Гарт. Имаше много приветствия и винаги приветстваха най-напред него. Той е нещо голямо, от висок ранг и онова, в което участва, трябва да има нещо общо с тази база. Съжалявам, зная, че това не е много.

— Много е, то е всичко, което ми трябва сега. — Сгънах листа и го сложих настрана. — Какво ще правим по-нататък?

— До довечера ще трябва да имаме документи за самоличност. Скъпи са, но са истински. Издадени от едно от по-малките херцогства. Така аз ще мога да замина с всеки кораб, на който пожелая. Стига агентите на Съюза да не ме разпознаят. С подкуп успях да си осигуря място в една търговска делегация, която си уреди формалностите за заминаване преди месеци. Един член на делегацията получи тлъста сума, за да се разболее.

— Кога заминаваш?

— В полунощ — промълви тя.

— Не! Толкова скоро…

— И аз се чувствам по същия начин… поради което заминавам. Не съм от хората, които се обвързват в интимни отношения, Джими.

— Не разбирам за какво намекваш.

— Добре. Тогава заминавам преди да си го разбрал.

За мен този вид разговор беше много нов и смущаващ. С нежелание бях принуден да призная, че допреди предната нощ моят контакт с противния пол е бил, може да се каже, по-далечен. Сега бях изпаднал в необичайно за мен губене на думи, нерешителност, смущение. Когато неочаквано за самия себе си го споделих с Бибз, тя кимна, очевидно напълно разбираща. Стана ми ясно, че зная ужасно малко за жените и че има цяла планина от знания, които никога няма да придобия.