Хари Харисън: Стоманеният плъх в танц със смъртта

— Сериозно ли говориш?

— Никога не съм бил по-сериозен.

— Аз пък никога не съм срещала човек като теб. Приличаш на момченце… но наистина можеш да се грижиш за себе си.

Не ми хареса забележката за момченцето, но не казах нищо и се постарах да не се цупя, докато тя изготви плана.

— Ще вземем няколко от тези аргани и ще ги разменим за невенкеблански монети. Това ще доведе до голям спор за обменния курс, така че ти ще имаш време да огледаш. Аз ще говоря. Ти само ще носиш парите и ще си държиш устата затворена. Ще носиш кривак на бодигард и те изобщо няма да те забележат.

— Да не губим време. Хайде да намерим магазин за криваци.

Това беше съвсем лесно. По-голямата част от страничните улици представляваха открити пазари със сергии и магазинчета, в които се продаваше безкрайно разнообразие от дрехи, плодове, увити в листа меса, ножове, седла, палатки и… криваци. Докато търговецът рекламираше качествата на стоките с приглушен и неразбираем от шаловете около лицето и врата глас, аз най-накрая се спрях на еднометров кривак от здраво дърво, пристегнат с железни пръстени.

— Този изглежда ще ни свърши работа — казах на Бибз. Продавачът на оръжие кимна, взе монетите и промърмори нещо. Бибз посочи към изхода.

— Каза, че всеки кривак има гаранция една година и преди да си тръгнеш трябва да го изпробваш.

Блокът за изпробване беше изправен голям дялан камък, който някога трябва да е представлявал човек в ризница. Многото изпробвани през годините криваци си бяха казали думата. Жлебове и нащърбвания го бяха обезобразили; беше без нос, без бузи, само с едно парче от ухо. Вдигнах кривака, замахнах няколко пъти да се упражня, след това се обърнах с гръб към камъка да настроя мускулите си за известна динамика и напрежение и да си кажа мантрата за дишане. Когато станах готов, дишах като спиовентски парен локомотив. Вдигнах нагоре кривака.

Подбиране на точния момент, това е тайната. Всъщност не е никаква тайна, само техника и практика. Вик, мигновено свиване на тялото. Едновременно с вика се завъртях и насочих цялата си маса и сила върху железния пръстен в края на кривака. Той изсвистя, описа полукръг и удари отстрани каменната глава.

Камъкът иззвънтя и изпука, вратът се разби на парчета и главата падна. Кривакът беше здрав, а на железния пръстен имаше само леко нащърбване.

— Този ще свърши работа — заявих безцеремонно аз.

Да ви кажа и двамата бяха много впечатлени. И аз самият бях впечатлен. Беше добър удар, по-добър, отколкото си представях.

— Често ли го правиш? — попита тихо Бибз.

— Когато се налага — отговорих спокойно, макар никак да не бях спокоен. — Сега ме заведи при твоя hogh.

През няколко улици намерихме един. Над вратата висеше окачен търговският му символ — скелет в желязна клетка.

— Ама че символ — възкликнах аз. — Човек би очаквал да види изрисувана кесия или окачени дървени аргани.

— Това е по-практично. Последният хванат крадец, опитал се да ги ограби.

— О, благодаря.

— Просто традиция, не се разстройвай.

Лесно й беше… не тя щеше да се опита да ограби тази къща. Разстроен я последвах към двама грозни, яки мъже, подпрени на копия, които ни гледаха намръщено.

— Hogh — каза Бибз и подсмръкна презрително към пазачите. Те промърмориха нещо под нос, но въпреки това зачукаха на обкованата с желязо врата, докато не се отвори. Вътре имаше още такива пазачи. Само че с мечове. Когато влязохме във вътрешния двор, вратата зад нас беше затворена и заключена. На стената, която обграждаше вътрешния двор, имаше копия — както и още пазачи. Всъщност не беше стена, а покрив на сградите, заобикалящи двора. Самият hogh седеше върху голям сандък, закрилян от слънцето с навес, охраняван от още двама мъже — въоръжени с пики. Сандъкът беше с плосък капак, покрит с възглавници.

— Предполагам, че спи върху него — пошегувах се аз, за да повдигна настроението.

— Разбира се — отвърна Бибз и настроението падна още по-ниско.

Лихварят правеше угоднически жестове и говореше с мазен глас. Бибз му показа парите и той стана още по-мазен. Плесна с ръце и помощниците му махнаха възглавниците и вдигнаха капака на сандъка. Погледнах в него, а пазачите погледнаха към мен. Беше разпределен на секции и всяка секция бе пълна с кожени торби. След нови заповеди и пляскане с ръце една торба беше поставена върху капака на сега отново затворения сандък. Собственикът му седна върху капака с щастлива въздишка, сложи торбата в скута си, отвори я, взе няколко монети и ги пусна като блестяща струйка между пръстите си. Пазарлъкът започна, аз надянах маска на отегчение и заоглеждах вътрешния двор.