Хари Харисън: Стоманеният плъх в танц със смъртта

— Нова доставка на kewarghen, направо от нивите. Ще ти стане гот, ще ти е весело много дни. Искаш ли малко? Ами момиче с камшици? Змии? Кожени ремъци и гореща кал…

Прекъснах го, защото не бях сигурен, че ми харесва насоката на този разговор.

— Преситен съм, казвам ти, че съм преситен. Единственото, което искам, е указание как да се върна в общинската сграда.

— Не разбирам какво означават дългите думи.

— Искам да намеря постройка — голяма, висока, пълна с много чуждоземци.

— Ах, искаш да кажеш лис. За един арган ще те заведа.

— За един арган ще ми обясниш как да отида сам. Не искам да те откъсвам от работа. — Нито исках да бъда съблазнен с някое от многобройните предложения, които ми беше направил. Накрая той се съгласи. Запомних обясненията, отпих малко от бирата и още веднъж съжалих, после, когато той изчезна в задната стая, се измъкнах навън.

Докато вървях, в главата ми започна да се оформя план на действие. Трябваше да измисля начин да се добера до Бибз, момичето от екипажа на товарния кораб. Гарт, капитанът на нейния кораб, беше избягал. Сигурен бях. Но тя може би знаеше повече подробности. Тя бе единствената ми връзка с този злодей. Но как можех да вляза в затвора при нея? Знаех името, под което беше арестувана — Мариани Гиуфрида. Можех ли да мина за неин загрижен роднина, например Хазенпефер Гиуфрида? Местната служба за идентификация лесно можеше да бъде измамена… ако изобщо съществуваше такава. Но когато вляза в сградата, дали компютърът няма да ме идентифицира като бивш затворник? Или съм изтрит от паметта му, когато излязох? Може би, но Фатсо може отново да ме е вкарал в паметта след съобщението за моето бягство.

Такива мисли се въртяха в главата ми, когато завих зад следващия ъгъл и видях пред себе си гигантската сграда. Тя се извисяваше над ниските постройки в града като огромна скала — и изглеждаше също толкова недостъпна. Минах покрай нея, погледнах стъпалата, по които неотдавна се бях спуснал, и видях как вратата се отвори да влезе един посетител. След това отново се затвори като банково хранилище. Умът ми още нищо не беше измислил. Стоях с гръб към една тухлена стена срещу сградата, което може би не беше много умно, тъй като все още бях в затворнически дрехи. Но един от местните костюми бе такъв, че униформата ми изобщо не привличаше внимание. Облегнах се и зачаках вдъхновението да ме осени.

Не пожела. Но извадих щур късмет, шанс едно на хиляда. Вратата отново се отвори и се появиха трима души. Двама любимци на закона, както лесно можеше да се види от големината на ботушите им и една жена между тях. Една дебела китка, заключена с белезници към нейната нежна китка.

Беше Бибз.

От неочакваното й появяване замръзнах на място. Продължих да се подпирам на стената, докато те се спуснаха на нивото на улицата, където единият от стражите махна с ръка и изсвири. В отговор две конски коли препуснаха в надпревара, едната от тях пресече пътя на другата. Конете изцвилиха, изправиха се на задните си крака. Последваха крясъци и ругатни. После всичко бързо се оправи, изгубилият надпреварата се отдалечи. Високото тяло на теглената от конете грамада блокира гледката, но за мен тя сякаш беше прозрачна — знаех точно какво става: отваряне на вратата, охраняваната затворничка влиза вътре, затваряне на вратата…

Камшикът на кочияша изплющя и колата тръгна. Забързах след тях. Затичах, изравних се с колата, скочих на стъпенката и отворих вратата.

— Навън — извика по-близко стоящият пазач и се обърна към мен. — Тази кола е заета…

Погледнахме се и се познахме… беше нощният пазач от затвора. Той изрева гневно и се пресегна да ме хване. Аз обаче бях по-бърз и скочих върху него. Мъжът беше едър и силен, но моето предимство бе ловкостта. Погледнах за миг изплашеното лице на Бибз и насочих цялото си внимание да избягна неговите грамадни лапи и да нанеса силен удар с ръба на стегнатата си длан.

Падна вцепенен. Обърнах се към другия пазач и открих, че той изобщо не се интересува от мен. Бибз беше обгърнала със свободната си ръка врата му и го душеше. Той замахваше с другата си ръка, но не можеше да направи нищо, защото тя бе хваната с белезници за нейната китка.

— Почакай… докато този… също умре — каза задъхано Бибз.

Не се впуснах да й обяснявам, че падналият пазач е само в безсъзнание, пресегнах се и я сграбчих за лакътя, показалецът ми се заби в големия нерв там. Ръката й се отпусна, падна безчувствена, лицето й почервеня от гняв. Преди тя да успее да отвори уста, накарах задъхания пазач да замълчи и отключих белезниците. Бибз разтри китката си и се усмихна.